Изера отвори пленителните си очи, но този път те бяха толкова завладяващи, че на Детуинг му бе нужна цялата му сила, за да отлепи поглед от тях.
— Това е краят на кошмара — прошепна тя. — Мечтите ни станаха реалност!
Алекстраза кимна.
— Това, което бе изгубено, ни беше върнато. Демонична душа… Демонична душа вече не съществува.
— Невъзможно! — изрева металическият бегемот. — Лъжи! Лъжи!
— Не — поправи го кървавочервената фигура. — Единствената лъжа, която сега трябва да разсеем, е, че ти си непобедим.
— Да — озъби се Ноздорму. — Очаквам ссс нетърпение да разсссеем тази нелепа заблуда…
И Детуинг се озова нападнат от четири стихийни сили, срещу каквито никога не се бе изправял. Той вече не се биеше срещу сенките на своите противници, а срещу четири левиатана, всеки от които му бе равностоен — и той не можеше да се мери с всички тях едновременно.
Малигос докара облаци, които обвиваха челюстите и ноздрите му и го задушаваха. Ноздорму забърза хода на времето единствено за Детуинг, с което подкопа силите на своя враг, карайки го да изживява седмици, месеци, а накрая и години без почивка. След като тези атаки бяха отслабили защитата му, за Изера нямаше проблеми да нахлуе в съзнанието му и да превърне мислите на бронирания бегемот в неговите най-лоши кошмари.
Едва тогава Алекстраза се издигна пред него като ужасяваща Немезида37. Тя впи в Детуинг поглед, в който все още се четеше известно съжаление, и каза:
— Аз съм Изражението на живота, черни, и като всяка майка познавам болката и чудото, които носи той! Но през последните няколко години наблюдавах как отглеждаха моите деца като оръдия за война, как ги избиваха, ако се окажеха незадоволителни или с твърде силна воля! Виждах как загиват, но не можех да направя нищо за тях!
— Твоите думи не означават нищо за мен! — изрева Детуинг, докато безуспешно се опитваше да отблъсне ужасяващите атаки на останалите. — Нищо!
— Да, вероятно не означават… Точно затова ще ти позволя лично да изпиташ всичко, което изстрадах аз…
И тя го направи.
Срещу всяка друга атака, дори срещу кошмарите на Изера, Детуинг можеше да мобилизира някаква защита, но срещу тази на Алекстраза той не притежаваше оръжие, което да използва. Тя го нападна с болка, но с нейната собствена болка. Не използваше агонията, която той познаваше, а тази на любяща майка, която страда с всяко дете, откъснато от нея, с всяко дете, превърнато в нещо ужасно.
С всяко дете, което загинеше.
— Ти ще изпиташ всичко, което съм преживяла аз, черни. Да видим дали ще се справиш по-добре от мен.
Но Детуинг нямаше опит с подобни страдания. Те го раздираха там, където болката от яростните нокти или разкъсващите зъби не успяваше да стигне, раздираха душата му.
Най-страховитият от драконите запищя, както никой дотогава не бе чувал дракон да пищи.
Може би точно това го спаси. Останалите бяха толкова изненадани, че и магиите им станаха неуверени. Успял най-сетне да се освободи, Детуинг се обърна и побягна, летейки устремно. Цялото му тяло се тресеше, а той продължаваше да пищи, докато бързо изчезваше от погледите им.
— Не трябва да го оссставяме да се измъкне! — внезапно осъзна Ноздорму.
— Да го последваме, да го последваме наистина! — прие Малигос.
— Съгласна съм — добави тихо Господарката на сънищата. Изера погледна към Алекстраза, която се рееше във въздуха, изумена от това, което сама бе направила. — Сестро?
— Да — отвърна червеният дракон. — На всяка цена продължавайте! Аз ще се присъединя към вас не след дълго…
— Разбирам…
Останалите три Изражения се обърнаха и набраха скорост, започвайки преследването на изменника.
Алекстраза ги гледаше как се отдалечават, почти готова да се включи в лова. Тя не знаеше дали щяха да успеят да прекратят безчинствата на Детуинг завинаги — дори сега, когато пълните им сили се бяха възвърнали — но той несъмнено трябваше да бъде обуздан. Въпреки това имаше други неща, за които тя трябваше да се погрижи по-напред.
Кралицата на драконите огледа небето и земята. Най-накрая забеляза този, когото търсеше.
— Кориалстраз — прошепна тя. — Значи все пак не си бил само сън, изпратен от Изера…
Ако се сражаваха сами, джуджетата може би щяха да претърпят поражение. Несъмнено щяха да удържат положението за известно време, но орките не само ги превъзхождаха по брой, а и бяха в по-добра форма. Годините на лишения под земята бяха направили Ром и групата му по-твърди по характер, но бяха изцедили силите им.