— Кое?
Той се сепна.
— Тези уши не били само за украса, така ли?
Верееса настръхна при тази обида, въпреки че бе чувала и по-лоши. Хората и джуджетата, които изгаряха от завист заради естественото превъзходство на елфската раса, често избираха дългите им заострени уши за обект на своите подигравки. От време на време сравняваха ушите й с тези на магаретата, на прасетата и което бе най-лошото, на гоблините. Верееса никога не бе вадила оръжие заради подобни забележки, но доста често бе карала оскърбителите да съжаляват за избора си на думи.
Смарагдовозелените очи на магьосника се присвиха.
— Съжалявам. Ти май го прие като обида. Не исках да прозвучи така.
Тя се усъмни в искреността на това твърдение, но знаеше, че трябва да приеме неубедителния му опит за извинение. Потисна гнева си и отново попита:
— Кое ти е толкова любопитно?
— Че този дракон се появи толкова навреме.
— Щом мислиш така, значи трябва да се запиташ откъде се появиха и грифоните. В края на краищата точно те ни спасиха.
Той поклати глава.
— Някой го е видял и е докладвал за ситуацията. Ездачите просто изпълняваха задълженията си. — Той се замисли. — Знам, че орките от клана Драгънмоу са отчаяни и се опитват да организират останалите кланове от охраняваните територии, но не това би трябвало да е начинът.
— Кой може да каже как мислят орките? Това очевидно беше случайна атака. И не е първата, която се стоварва върху Алианса, човеко.
— Не е, но се чудя дали… — Ронин спря внезапно, защото в този момент и двамата усетиха някакво раздвижване в гората… раздвижване от всички страни около тях.
С оттренирана лекота рейнджърът извади меча си от ножницата. До нея ръцете на Ронин потънаха в бездънните гънки на магьосническата му роба, несъмнено подготвяйки някоя магия. Верееса не каза нито дума, но се зачуди доколко би бил полезен той в близък бой. По-добре да отстъпи назад и да я остави тя да посрещне първите нападатели.
Твърде късно. Шест грамадни фигури на коне внезапно се появиха измежду дърветата и ги обградиха. Дори на слабата слънчева светлина сребристите им брони блестяха ярко. Елфата откри, че една пика вече е опряна в гърдите й. Ронин имаше не само една, докосваща гръдния му кош, но и втора, насочена между плешките му.
Спуснатите забрала на шлемовете, украсени с лъвски глави, криеха чертите на мъжете, които ги бяха пленили. Като рейнджър Верееса се чудеше как някой би могъл да носи толкова много броня по себе си, камо ли да воюва, но шестимата се движеха с такава лекота, сякаш бяха напълно необременени от тежестта. Грамадните им сиви бойни коне, също защитени с броня, носеха невъзмутимо допълнителната тежест, стоварена върху гърбовете им.
Новодошлите нямаха никакъв флаг, а единственият знак за самоличността им бе стилизираната, протегната към небесата ръка, щампована върху нагръдниците им. Верееса реши, че знае кои са те, но въпреки това остана нащрек. При последната й среща с подобни мъже те бяха с различна броня, върху шлемовете им имаше рогове, а символът на Лордерон бе ясно различим върху нагръдниците и щитовете им.
И тогава иззад дърветата бавно се появи седми ездач. Той бе облечен в традиционните доспехи, които бе очаквала Верееса. В тъмнината под шлема с вдигнато забрало тя успя да различи едно силно възрастно и мъдро лице с къса, посивяваща брада. Символите на Лордерон и на собствения му религиозен орден се открояваха не само върху щита и нагръдника му, но и върху шлема му. Сребърна катарама с формата на лъвска глава придържаше колана му, на който висеше един от големите, заострени бойни чукове, използвани от хора като него.
— Елф — измърмори той, докато я оглеждаше. — Здравата ти ръка е добре дошла. — След това новодошлият, несъмнено водач на групата, изгледа продължително Ронин, преди най-накрая да обяви с отявлено презрение: — И една прокълната душа. Дръж си ръцете така, че да ги виждаме и няма да се изкушим да ги отрежем.
Докато Ронин очевидно се бореше да сдържи гнева си, Верееса откри, че изпитва едновременно облекчение и несигурност. Бяха ги пленили паладините на Лордерон — легендарните Рицари на сребърната ръка.
Двамата се срещнаха там, където царуваха сенките, място, достъпно единствено за малцина дори от техния собствен вид. Това беше място, където сънищата от миналото се разиграваха отново и отново, а мрачни форми плуваха из мъглата на спомените. Дори и двамата, които се срещнаха тук, не знаеха каква част от тази област съществува в реалния живот и каква единствено в мислите им, но те бяха сигурни, че тук не може да ги подслуша никой.