Поне така се предполагаше.
И двамата бяха високи и стройни, а лицата им бяха скрити под качулки. Единият можеше да бъде разпознат като магьосника, когото Ронин познаваше под името Крас. Другият, ако се изключеше зеленикавият оттенък на иначе сивата му роба, би могъл да мине за близнак на първия. Едва когато бяха разменени първите думи, стана ясно, че за разлика от съветника на Кирин Тор другата фигура определено беше мъжка.
— Дори не знам защо въобще съм дошъл — заяви той на Крас.
— Защото така трябваше. Ти имаше нужда да го направиш.
— Вярно, но мога да си тръгна, когато пожелая — изсъска другият.
Крас вдигна тънката си, облечена в ръкавица, ръка.
— Поне ме изслушай.
— Поради каква причина да го правя? За да повториш това, което вече си повтарял нееднократно и преди?
— За да чуеш поне веднъж това, което ти казвам! — Неочакваната разпаленост на Крас изненада и двама им.
Събеседникът му поклати глава.
— Твърде дълго се застоя около тях. Твоите защити — и магическите, и личните — започват да се износват. Време е да зарежеш тази безнадеждна мисия, както направихме ние.
— Не вярвам, че тя е безнадеждна. — За първи път се промъкна намек за някакъв пол в гласа, който бе толкова дълбок, че никой от вътрешния съвет на Кирин Тор не би повярвал, че това е възможно. — Не мога, не и докато тя е в плен.
— Разбирам какво означава тя за теб, Кориалстраз, но за нас тя е само спомен от отминалите времена.
— Ако тези времена са отминали, тогава защо ти и твоите хора все още стоите на пост? — отвърна меко Крас, след като отново започна да контролира емоциите си.
— Защото искаме да изживеем последните си години мирно и спокойно…
— Още една важна причина да се присъедините към мен в това начинание.
Другият отново изсъска:
— Кориалстраз, никога ли няма да се предадеш пред неизбежното? Твоят план не е изненада за нас, които те познаваме толкова добре! Видяхме твоята марионетка да поема на безполезния си поход — смяташ ли, че е възможно той да изпълни мисията си?
Крас се поколеба, преди да отговори:
— Той има потенциал… но той не е всичко, с което разполагам. Не, мисля, че той ще се провали. Все пак проваляйки се, надявам се неговата саможертва да помогне за крайния ми успех. И ако вие се присъедините към мен, този успех ще стане още по-вероятен.
— Прав бях. — Събеседникът на Крас прозвуча крайно разочаровано. — Все същите изявления. Все същите молби. Дойдох тук единствено заради съюза между нашите две фракции, който някога беше здрав, но явно не е имало причина да го правя. Ти си останал без подкрепа, без армия. Останал си съвсем самичък и си принуден да се криеш в сенките… — Той посочи към мъглите, които ги заобикаляха. — В места като това, вместо да разкриеш истинската си природа.
— Правя каквото трябва… Да не би ти да правиш нещо повече? — Остротата отново се бе върнала в гласа на Крас. — Какво осмисля живота ти, стари приятелю?
Другата фигура се сепна при този проницателен въпрос, рязко обърна гръб и тръгна към обгърналите ги мъгли. След няколко крачки се спря, погледна назад към магьосника и заговори примирено:
— Наистина ти желая успех в това начинание, Кориалстраз. Аз… ние просто не вярваме, че миналото може да се върне. Онези дни са история, а заедно с тях и ние.
— Значи това е вашият избор. — Те почти се бяха разделили, когато Крас му извика: — Все пак имам една молба, преди да се върнеш при другите.
— И каква е тя?
Цялата фигура на магьосника сякаш потъмня и той изсъска:
— Никога повече не ме наричай с това име. Никога! То не трябва да бъде произнасяно. Дори тук.
— Никой не би могъл…
— Дори тук!
Нещо в гласа на Крас накара събеседника му единствено да кимне. След това втората фигура побърза да си тръгне, изчезвайки в нищото.
Магьосникът впери поглед в мястото, където бе стоял другият, замислен за последствията от този безплоден разговор. Само ако можеше да ги вразуми! Заедно те имаха някаква надежда. Разделени можеха да постигнат съвсем малко… а това бе в полза на противниците им.
— Глупаци… — промълви Крас. — Безкрайни глупаци…
Четири
Паладините ги отведоха в едно укрепление, най-вероятно безименното поселище, за което си бе спомнила Верееса. Ронин не остана впечатлен от него. Високите каменни стени ограждаха едно скромно селце без никакви украси, в което светите рицари, техните оръженосци и незначителен брой обикновени хорица се опитваха да живеят в относително въздържание. Флаговете на братството се вееха редом с тези на Алианса на Лордерон, на когото Рицарите на сребърната ръка бяха най-ревностните защитници. Ако не бяха обикновените жители, Ронин би приел поселището за военен лагер, тъй като законът на светия орден явно имаше пълен контрол над цялата област.