Паладините се отнасяха с уважение към елфата, като някои от по-младите рицари дори се опитваха да изглеждат чаровни, когато Верееса говореше с тях, но спрямо магьосника те не правеха нищо повече от крайно необходимото. Дори когато в един момент той ги бе попитал колко още път ги дели от Хасик, Верееса се бе принудила да повтори въпроса, за да може той да получи отговор. Въпреки първоначалното впечатление двамата все пак не бяха затворници, но Ронин определено се чувстваше като натрапник сред тях. Те се отнасяха към него с минимална любезност само защото клетвата им към крал Теренас го изискваше от тях, но в повечето случаи той просто биваше игнориран.
— Видяхме и дракона, и грифоните — прогърмя гласът на техния водач, някой си Дънкан Сентур19. — Нашият дълг и чест ни задължиха да яхнем конете веднага, за да помогнем с каквото можем.
Фактът, че битката се бе провела изцяло във въздуха и следователно безкрайно далеч от обсега им, въобще не бе помрачил свещения им ентусиазъм, нито бе успял да докосне струните на здравия им разум, помисли си кисело Ронин. В това отношение рейнджърът и те бяха абсолютно еднакви. Интересното бе, че магьосникът изпита някакво собственическо чувство сега, когато вече не бе сам с Верееса. „В края на краищата тя бе определена за мой водач. Тя би трябвало да изпълнява дълга си, докато стигнем Хасик“.
За нещастие Дънкан Сентур имаше планове и в това отношение. След като слязоха от конете, широкоплещестият високопоставен рицар предложи ръка на елфата с думите:
— Естествено, би било небрежно от наша страна, ако не ви съпроводим по най-безопасния и бърз маршрут до пристанището. Знам, че тази мисия е била поверена на вас, милейди, но несъмнено една по-висша сила е избрала да пресече пътищата ви с нашите. Ние познаваме отлично пътя до Хасик и един малък отряд, воден лично от мен, ще тръгне с вас, щом настъпи утрешният ден.
Това се понрави на рейнджъра, но въобще не обнадежди Ронин. Всички в укреплението го гледаха, сякаш изведнъж се бе превърнал в гоблин или орк. Той бе изтърпял достатъчно пренебрежение от своите събратя магьосници и не изпитваше никаква нужда паладините да увеличават страданията му.
— Много мило от ваша страна — намеси се Ронин иззад тях, — но Верееса е умел рейнджър. Ще стигнем до Хасик навреме.
Ноздрите на Сентур потръпнаха, сякаш току-що бе усетил някаква противна миризма. Той запази усмивката на лицето си и се обърна към елфата:
— Позволете лично да ви заведа до вашата стая. — Той погледна към един от подчинените си: — Мерик! Намери някое място да настаним този магьосник…
— Насам — промърмори един огромен млад рицар с наболи мустаци. Той изглеждаше готов да сграбчи ръката на Ронин, дори това да причинеше счупването на въпросния крайник. Ронин би му доказал безразсъдството на подобно действие, но в името на мисията си и на разбирателството между отделните звена на Алианса той закрачи бързо напред и се изравни с водача си, без да промълви нито дума през целия път.
Очакваше да бъде заведен в най-усойната и мръсна дупка, в която без угризения на съвестта да го оставят да прекара нощта. Вместо това Ронин се озова в стая, която не бе по-спартанска от онези, които използваха самите сурови воини. Суха, чиста и с каменни стени, които я обгръщаха от всички страни, с изключение на дървения под, тя определено бе по-хубава от някои помещения, в които Ронин беше нощувал в миналото. Обзавеждането се състоеше от едно прилежно оправено легло и мажа масичка. Старата газена лампа явно бе единственият източник на осветление, тъй като нямаше нито един прозорец. Ронин се замисли дали да не помоли поне за стая с прозорец, но подозираше, че рицарите нямат нищо по-добро, което да му предложат. Освен това по този начин щеше да бъде възможно най-прикрит от любопитни погледи.
— Това ще свърши работа — каза най-накрая той, но младият воин, който бе довел Ронин дотук, вече бе тръгнал да си ходи, затваряйки вратата след себе си. Магьосникът се опита да си припомни дали до външната дръжка има резе или някаква ключалка, но едва ли паладините биха стигнали до чак такава крайност, че да го държат под ключ. Дори Ронин да бе прокълната душа за тях, той все пак беше един от техните съюзници. Мисълта за душевното неудобство, което този факт причиняваше на рицарите, успя да го поободри мъничко. Той винаги беше смятал Рицарите на сребърната ръка за престорено набожни лицемери.