Неохотните му домакини го оставиха на спокойствие чак до вечерното хранене. Той откри, че на масата му е отредено място, твърде отдалечено от Верееса, която се радваше на вниманието на предводителя, независимо дали го искаше или не. Никой, освен елфата не размени с магьосника повече от няколко думи по време на цялата вечеря и Ронин щеше да се оттегли веднага след като се бе нахранил, ако самият Сентур не бе повдигнал темата за драконите.
— Полетите им станаха по-чести през последните няколко седмици — информира ги брадатият рицар. — По-чести, но и по-отчаяни. Орките знаят, че времето им изтича и се стремят да причинят колкото могат повече разрушения преди деня на окончателния съд. — Той отпи глътка вино. — Поселището Джуроон е било изпепелено от два дракона само преди три дни и повече от половината му население е загинало при тази възмутителна атака. На всичко отгоре зверовете и техните господари се измъкнали, преди ездачите на грифони да пристигнат на мястото.
— Ужасяващо — промълви Верееса.
Дънкан кимна, а в дълбоките му кафяви очи се четеше почти фанатична твърдост.
— Но това скоро ще бъде минало! Скоро ще навлезем във вътрешността на Каз Модан, ще стигнем чак до самия Грим20 Батол и ще сложим край на заплахата от последните останки на Ордата! Ще се лее оркска кръв!
— И добри мъже ще погинат — добави Ронин шепнешком.
Явно предводителят притежаваше слух не по-лош от този на елфата, защото погледът му веднага се премести към магьосника.
— Добри мъже ще погинат, така е! Но ние сме дали клетва да освободим Лордерон и всички останали земи от опасността, която представляват орките! И ще го направим, независимо от цената!
Магьосникът му отвърна с безразличие:
— Но първо трябва да се погрижите за драконите, нали?
— Те ще бъдат победени, заклинателю, ще бъдат изпратени в подземния свят, където им е мястото. Ако твоите дяволски…
Верееса докосна нежно ръката на предводителя и му отправи усмивка, която накара Ронин да изревнува мъничко.
— От колко време сте паладин, лорд Сентур?
Ронин се загледа с известно удивление как рейнджърът изведнъж се превърна в очарователна млада дама, подобна на онези, които той бе срещал в кралския двор на Лордерон. Нейната трансформация на свой ред промени и Дънкан Сентур. Тя провокираше посивяващия рицар и си играеше с него, правейки се, че следи с интерес всяка негова дума. Характерът й се бе променил до такава степен, че наблюдаващият я магьосник трудно можеше да повярва, че това е същата жена, която бе негов водач и защитник през последните няколко дни.
Дънкан започна да разказва обстойно и без излишна скромност за своите преживелици като син на богат лорд, който е избрал ордена, за да си създаде име. Въпреки че другите рицари несъмнено бяха чували тази история и преди, те слушаха със задълбочено внимание, безспорно виждайки своя водач като бляскав пример за подражание. Ронин огледа бегло всеки един от тях, отбелязвайки с известно притеснение, че паладините почти не мигаха и дишаха едва забележимо, докато жадно попиваха разказа.
Верееса се намесваше на определени места в историята и със забележките си караше дори най-земните постижения на възрастния мъж да изглеждат удивителни и смели. Когато лорд Сентур я попита за нейното минало, тя омаловажи собствените си дела, въпреки че магьосникът бе сигурен, че в много отношения рейнджърът безспорно надминава техния домакин.
Паладинът изглеждаше омаян от нейното представление и продължи да разказва надълго и нашироко, докато на Ронин най-накрая не му омръзна да слуша. Той се извини — без никой да обърне внимание на думите му — и бързо се отправи навън, в търсене на чист въздух и усамотение.
Нощта се бе спуснала над укреплението и безлунният мрак обгръщаше магьосника като успокояващо наметало. Той очакваше с нетърпение да стигне до Хасик, откъдето да поеме с кораб към Каз Модан. Чак тогава щеше да се отърве от паладини, рейнджъри и всякакви други безполезни глупаци, които не вършеха друго, освен да пречат на истинската му мисия. Ронин се справяше най-добре самичък — нещо, което се бе опитал да обясни преди последното си поражение. Тогава никой не го бе изслушал и той бе принуден да направи необходимото, за да постигне успех. Другите участници в мисията не бяха се вслушали в предупрежденията му, нито бяха осъзнали потребностите на неговото опасно дело. С типично за ненадарените презрение те се бяха втурнали в атака точно на пътя на мощната му магия… и повечето от тях бяха загинали ведно с истинската му мишена — група оркски вълшебници, наченали въздигането от мъртвите на нещо, което хората смятаха за един от демоните от легендите.