Ронин съжаляваше за смъртта на всеки един от тях повече отколкото някога би признал пред своите господари от Кирин Тор. Загубата го преследваше, караше го да върши все по-рисковани подвизи… а какво би било по-рисковано от опита съвсем сам да освободи кралицата на драконите от орките, които я държаха в плен? Той трябваше да го извърши сам не само заради славата, която това щеше да му донесе, но както Ронин се надяваше, и за да умилостиви духовете на бившите си спътници, които не му даваха нито секунда отдих. Дори Крас не подозираше за привиденията, които го тормозеха, и това бе добре, иначе той би се усъмнил в благонадеждността и здравия разум на Ронин.
Вятърът се усили, докато той се изкачваше към върха на външните стени на укреплението. Тук-там имаше рицари на пост, но слухът за неговото присъствие в поселището явно се бе разнесъл бързо и след като първият пазач го бе идентифицирал на светлината на фенера си, останалите отново започнаха да отбягват Ронин. Той нямаше нищо против това — воините го вълнуваха не повече отколкото той тях.
Отвъд укреплението неясните очертания на дърветата придаваха на мрачния пейзаж нещо магическо. Ронин се изкушаваше да напусне съмнителното гостоприемство на своите домакини и да си потърси място за спане под някой дъб. Тогава поне нямаше да бъде принуден да слуша благочестивите думи на Дънкан Сентур, за когото магьосникът смяташе, че се интересува от Верееса далеч повече отколкото би прилягало на рицар от светия орден. Вярно, че тя имаше пленителен поглед, а облеклото й стоеше като излято върху нейното тяло…
Ронин изсумтя, изхвърляйки образа на рейнджъра от мислите си. Принудителното усамотение по време на неговото покаяние му бе оказало по-голям ефект, отколкото той осъзнаваше. Магията беше неговата истинска любима преди всичко. Ако Ронин наистина решеше да потърси компанията на жена, той щеше да предпочете по-хрисимите, разглезени млади дворцови дами, та дори и лековерните слугини, с които общуваше от време на време при своите пътувания. Но определено не и някой арогантен елф рейнджър…
Най-добре беше да се съсредоточи върху по-важните дела. Заедно с нещастния си кон Ронин бе изгубил и нещата, дадени му от Крас. Той трябваше да направи всичко по силите си, за да се свърже с другия магьосник и да го информира за случилото се. Въобще не обмисляше възможността да се върне обратно. Това би сложило край на надеждата да завоюва обратно престижа си не само пред равните нему, но и пред самия себе си.
Той огледа околната обстановка. Зрението му, което бе малко по-добро от това на другите нощем, не отбеляза присъствието на пазачи в непосредствена близост. Стената на стражевата кула го закриваше от последния часови, когото бе подминал. Какво по-добро място за начало? И неговата стая би свършила работа, но Ронин предпочиташе откритите пространства, които му помагаха да освободи мислите си от интригите.
От един дълбок джоб на робата си той извади малък, тъмен кристал. Това не бе най-доброто възможно средство за създаване на връзка през огромни разстояния, но бе единственият избор, който му бе останал.
Ронин вдигна кристала към най-ярката от бледите звезди над главата си и започна да произнася могъщи думи. Неясно мъждукане се зароди в сърцето на камъка, мъждукане, което започна бавно да засилва яркостта си, докато той говореше. Мистичните думи напускаха устата му…
И в този момент звездите внезапно изчезнаха…
Прекъсвайки магията по средата на изречението, Ронин се загледа втренчено. Не, звездите, върху които се бе съсредоточил, не бяха изчезнали, сега отново ги виждаше. Все пак… все пак за един кратък момент, по-мимолетен от мигване на окото, магьосникът можеше да се закълне, че…
Неговото въображение или собствената му умора явно му играеха номера. Имайки предвид несгодите на деня, Ронин бе готов да си легне веднага след вечерята, но той бе длъжен първо да опита тази магия. Колкото по-бързо свършеше, толкова по-добре. Искаше да е напълно възстановен на другата сутрин, защото лорд Сентур несъмнено щеше да наложи изтощително темпо.