— По думите ти личи, че задачата няма да е лесна.
— Тя включва дракони… и нещо, което те вярват, че само човек с твоята дарба ще съумее да извърши.
— Дракони… — Ронин ококори очи при споменаването на левиатаните. Въпреки вродената си арогантност той знаеше, че в момента звучи по-скоро като чирак. Дори намекът за дракони всяваше страхопочитание у по-младите магьосници.
— Да, дракони. — Неговият опекун се наведе напред. — Не се заблуждавай, Ронин. Никой, освен съвета и теб не трябва да научава за тази мисия. Нито рейнджърът, който ще те води, нито капитанът на кораба от Алианса, който ще те закара до бреговете на Каз Модан. Ако се разчуе какво се надяваме да постигнеш, това може да застраши всичките ни планове.
— Все пак каква е задачата? — заискриха зелените очи на Ронин. Това се очертаваше като изпълнен с опасности поход, но наградата бе достатъчно ясна. Нищо не спомагаше за издигането на един магьосник в Кирин Тор повече от репутацията, въпреки че нито един член на висшия съвет не би признал този простичък факт.
— Ти ще отидеш в Каз Модан — заяви другият след известно колебание, — и когато стигнеш там, ще направиш всичко необходимо, за да освободиш кралицата на драконите Алекстраза от орките, които я държат в плен.
Две
Верееса не обичаше да чака. Повечето хора смятаха, че елфите притежават търпението на сфинксове, но по-младите като нея — едва година бе изтекла от завършването на обучението й като рейнджър — приличаха по-скоро на хората в това отношение. От три дни чакаше този магьосник, когото трябваше да ескортира до едно от източните пристанища, обслужващи Великото море. Като цяло тя уважаваше магьосниците, доколкото елфите уважаваха хората, но точно този си бе спечелил нейния гняв. Верееса желаеше да се върне при братята и сестрите си, за да помага в преследването на всеки един съпротивляващ се орк и да изпраща кръвожадните зверове на заслужена смърт. Тя не бе очаквала, че първата й голяма задача като рейнджър ще бъде да си играе на бавачка за някакъв изкуфял стар магьосник.
— Още един час — измърмори тя. — Още един час и се махам.
Нейната лъскава, кестенява елфска кобила изпръхтя едва доловимо. Вековете на разплод бяха създали порода животни, далеч превъзхождащи своите обикновени братовчеди, или поне така смятаха хората на Верееса. Кобилата бе в хармония с ездачката си и това, което мнозина биха сметнали просто за нормално изпръхтяване, моментално изстреля рейнджъра на крака, а една стрела вече опъваше тетивата на нейния лък.
Но околните гори бяха спокойни, нямаше и намек за предателство, а толкова навътре в земите на Алианса на Лордерон тя не очакваше да бъде атакувана нито от орки, нито от тролове. Верееса погледна към малката странноприемница, но освен носещото слама конярче не видя никой друг. Въпреки това тя не свали лъка си. Кобилата й рядко издаваше звук, без да има някаква опасност наблизо. Бандити може би?
Верееса се завъртя бавно в кръг. Вятърът заметна част от нейната дълга сребристобяла коса върху лицето й, но това не бе достатъчно, за да попречи на острото й зрение. Очите с форма на бадеми и цвят на ясносиньо небе попиваха и най-незначителното помръдване на листака, а издължените, островърхи уши, които се подаваха над гъстата й коса, можеха да уловят дори звука от кацането на пеперуда върху някое цвете.
При все това тя не успяваше да открие причината за предупреждението на кобилата.
Може би тя бе прогонила евентуалната заплаха, която се беше промъквала наблизо. Досущ като всички елфи, Верееса знаеше, че представлява внушителна гледка. По-висока от повечето хора, тя стоеше гордо изправена, обута в кожени ботуши до коленете, облечена в горскозелени панталони и блуза, обгърната в дъбовокафяв плащ за пътуване. Ръкавици, стигащи до лактите, предпазваха ръцете й, но без да затрудняват ползването на лъка или меча, който висеше на хълбока й. Над блузата си тя беше сложила един нагръдник, изработен специално за слабото й, но закръглено тяло. Един от местните в странноприемницата беше допуснал грешката да се възхити на женските черти у нея, напълно забравяйки бойните й умения. Понеже беше пиян, а най-вероятно в трезво състояние би се въздържал да отправя подобни груби забележки, Верееса се задоволи само да му счупи няколко пръста.
Кобилата изпръхтя отново. Рейнджърът погледна към нея, готова да отвори уста и да й се скара.
— Предполагам, че ти си Верееса Уиндрънър