Те яздеха вече четвърти ден, без да бъдат обезпокоени от нещо по-опасно от няколко досадни насекоми. При други обстоятелства пътуването им би изглеждало почти идилично, ако не бе фактът, че Ронин и неговият водач бяха разменили едва няколко думи за това време. Магьосникът не бе притеснен от това, защото мислите му бяха заети с опасната мисия, която му предстоеше. След като корабът на Алианса го стовареше на брега на Каз Модан, той щеше да остане съвсем сам в една област, която не само гъмжеше от орки, но и в небесата патрулираха поробените от тях дракони. Въпреки че не бе страхливец, Ронин не изпитваше желание да бъде подложен на мъчения, последвани от бавна и болезнена смърт. Точно затова неговият покровител в съвета го бе известил за последните известни местонахождения на клана Драгънмоу. Орките несъмнено щяха да бъдат под тревога, особено ако, както бе научил Ронин, Детуинг наистина бе оцелял.
Все пак колкото и опасен да изглеждаше походът на магьосника, Ронин не би се върнал обратно. Даден му бе шанс не само да очисти името си, но и да се издигне сред Кирин Тор. За това той щеше да бъде вечно благодарен на своя покровител, когото познаваше единствено като Крас. Името несъмнено бе измислено, но това не беше необичайна практика сред управляващия съвет. Господарите на Даларан биваха избирани тайно, тяхното издигане беше известно само на сподвижниците им, дори и близките им оставаха в неведение. Гласът на покровителя на Ронин вероятно беше преправен, ако човекът въобще бе от мъжки пол.
Възможно бе човек да налучка самоличността на някого от вътрешния кръг, но Крас оставаше загадка дори за своето талантливо протеже. Честно казано, Ронин почти не се интересуваше от самоличността на Крас. Вълнуваше го само това, че с негова помощ младият магьосник щеше да осъществи мечтите си.
Но тези мечти щяха да останат неизпълнени, ако не успееше да се добере до кораба. Наведен напред върху седлото, той попита:
— Колко още има до Хасик?
Без да се обръща, Верееса отвърна дружелюбно:
— Поне още три дни. Не се тревожи, с този ход ще стигнем до пристанището навреме.
Ронин отново се отпусна назад. С това приключи последният разговор помежду им, втори за деня. Единственото възможно нещо по-лошо от езда с елф би било пътуването с някой от суровите Рицари на сребърната ръка. Въпреки неизменната си вежливост паладините обикновено даваха да се разбере, че смятат магията за необходимо зло, без което биха предпочели да минат при всяка възможност. Последният, с когото се бе срещнал Ронин, бе заявил недвусмислено увереността си, че след смъртта душата на магьосника трябва да бъде заточена в същата мрачна яма, в която се помещават митичните демони от древни времена. И то без значение колко чиста е въпросната душа.
Следобедното слънце започна да потъва зад върховете на дърветата, изпълвайки гората с преливащи се мрачни сенки. Ронин се бе надявал да достигнат края на леса преди смрачаване, но това очевидно нямаше да стане. Не за първи път се опита да си припомни картите, които бе разглеждал не само за да установи сегашното им местоположение, но и за да потвърди думите на своята спътница, че ще стигнат до кораба навреме. Закъснението му за срещата с Верееса бе неминуемо. Дълго време бе изминало, докато открие необходимите му припаси и оборудване. Единствената му надежда бе да не се окаже, че с това е застрашил цялата мисия.
Да освободи кралицата на драконите…
Невероятна, невъзможна задача за някои, сигурна смърт за други. Все пак по време на войната Ронин беше изпълнявал и такива. Очевидно ако кралицата на драконите бъдеше освободена, това най-малкото щеше да лиши оцелелите орки от едно от най-силните им оръжия. Въпреки това досега не се беше стигало до такова развитие на нещата, което да налага привеждането в действие на подобен монументален план.
Ронин знаеше, че повечето от членовете на съвета се надяват на неговия провал. Неговата смърт щеше да изтрие нещо, което те смятаха за позорно петно в историята на ордена. Тази мисия бе като нож с две остриета: или щяха да останат изненадани от неговия успех, или щяха да изпитат облекчение, че се е провалил.
Добре поне, че можеше да се довери на Крас. Магьосникът бе дошъл при него, питайки младия си колега дали все още вярва, че може да извърши невъзможното.
Кланът Драгънмоу можеше да остане владетел на Каз Модан завинаги, ако Алекстраза не бъдеше освободена. А докато тези орки продължаваха делото на Ордата, съществуваше опасност от бунтове в охраняваните територии… Никой не искаше войната да се развихри наново. Алиансът имаше достатъчно вътрешни раздори, с които да се занимава.