Той кимна отново:
— Не, няма да позволим. — Сетне се изкачи по въжето.
Джейна промълви заклинание на езика на магьосниците и пое дълбоко въздух. Усещането бе, сякаш изсмукват стомаха й през носа. Хълмът, въздушният кораб, Трал и Рейзър Хил се разклатиха, размиха и стопиха — неясни и неразличими. Само за миг! После мъгливата пелена се трансформира в познатото обкръжение на нейния кабинет на най-горния етажна най-големия замък — най-високата сграда в Терамор.
Тя вършеше повечето от държавните дела тук, в това малко помещение с бюро и хиляди свитъци, а не в тронната зала. Тронна, защото там беше тронът, но Джейна седеше в него възможно най-рядко. Дори когато приемаше молители, обикновено крачеше пред враждебно големия стол, вместо да се настани в него. С разхвърляно бюро и купчините свитъци, този кабинет приличаше на читалнята на Антонидас. Това я караше да се чувства у дома си. За разлика от тронната зала, в нейния кабинет липсваше прозорец с изглед навън. Джейна знаеше, че няма да свърши никаква работа, ако пред нея се простираше Терамор. Щеше да го гледа постоянно, впримчена от красотата му, но и от страха и отговорността за нейния град…
Телепортирането беше изтощителен процес, който изсмукваше много сили. Подготовката й позволяваше да бъде готова за битка веднага след приключването му, но при нормални обстоятелства тя предпочиташе да си остави малко време за възстановяване. Направи го и сега, а после извика секретарката си:
— Дюри!
Старата вдовица влезе през главния вход. Кабинетът имаше три. Два от тях бяха известни на всички: този, който Дюри току-що използва, и този, който водеше към коридора и стълбището към частните покои на Джейна. Третият беше таен коридор, предназначен за авариен изход. Само още шест човека го знаеха, като пет от тях бяха построилите го работници.
Дюри погледна Джейна през очилата си:
— Няма нужда да викате, аз стоя току пред вратата както винаги. Как премина срещата ви с орка?
С въздишка, Джейна каза за сетен път:
— Казва се Трал.
Крехката женица така енергично размаха ръце, че почти загуби равновесие. Очилата й паднаха от носа и замотаха шнура около врата й.
— Знам, но е толкова глупаво име. Имам предвид, че орките носят достолепни имена, Хелскрийм, Дуумхамър, Дрек’Тан, Бъркс и подобни, а той нарича себе си Трал! Кой уважаващ себе си орк би се нарекъл така?
Без да си прави труда да обяснява, че Трал беше по-уважаващ себе си орк от всеки друг, който тя познаваше — понеже обяснението така и не бе свършило работа предишните хиляда пъти, — Джейна вметна:
— Дрек’Тар, а не Дрек’Тан.
— Няма значение. — Дюри постави обратно очилата на носа си. — Трал не е добро име за орк. Както и да е, как мина?
— Има проблем. Извикай Кристоф тук и кажи на някое от момчетата да намери полковник Лорена и да й каже да събере отряд, с който да отиде в Нортуоч, и след това да ми докладва. — Джейна седна на бюрото и започна да рови из свитъците, като се опитваше да намери корабните отчети.
— Защо Лорена? Не трябва ли да повикате Лотар или Пиърс? Някой по-малко — не знам, женствен? Онези в Нортуоч са яка банда.
Като се питаше дали няма да й се наложи да спори за втори път около името на Лорена, Джейна натърти:
— Лорена е по-твърда от Лотар и Пиърс, взети заедно. Тя е най-добрата.
Дюри се нацупи — не много подходяща гледка за толкова стара жена:
— Не сте права. Военните работи не са занимания за жени.
Джейна заряза търсенето на корабните отчети и изгледа гневно секретарката си:
— Нито пък им е работа да управляват град държава!
— Е, това е различно — тихо каза Дюри.
— Защо?
— Просто така.
Джейна поклати глава. Три години, а от Дюри все още се очакваше да даде по-добър отговор от този.
— Просто иди, доведи Кристоф и изпрати за Лорена, преди да те превърна в тритон.
— Ако ме превърнете в тритон, няма да намерите нищо на това ваше бюро.
Джейна отчаяно вдигна ръце:
— И сега не мога да намеря нищо. Къде са проклетите корабни отчети?
Дюри се усмихна под очилата си:
— В Кристоф. Да му кажа ли да ги донесе, когато дойде?
— Моля те.
Дюри се поклони, което още веднъж накара очилата й да паднат. След това напусна стаята. Джейна си помисли дали да не хвърли огнено кълбо след нея, но се отказа. Дюри беше права — без нея тя никога нямаше да намери нищо.