Но Кристоф би следвало да знае по-добре какви са наистина.
— Какво предполагаш ти, шамбелан?
— Че този капитан Болик може да е пропагандатор, който се опитва да противопостави Трал на вас — на нас. Даже заедно с Нортуоч, ние сме съвсем сами зад портите на Терамор и лесно можем да се окажем заобиколени от орки, и още по-лошо — и с троловете на тяхна страна. Както и от гоблините, за които е малко вероятно да вземат нечия страна.
Джейна поклати глава. Предсказанието на Кристоф беше най-лошият кошмар за всеки човек от Калимдор. А едва ли не до вчера изглеждаше, че са на прага да направят тези кошмари невъзможни. Търговията с орките вървеше гладко, над Пустошта — ничия земя между Дуротар и Терамор — цареше ред и спокойствие, а двата вида, които преди се презираха, живееха в мир вече три години.
Въпросът, който сега си зададе Джейна, беше — дали сегашното състояние на нещата не е просто период на отмора, докато орките се възстановят от битките с Пламтящия легион, само затишие преди неизбежната буря?
Преди Джейна да успее да потъне в мрачните си мисли, една висока, тъмнокоса жена с квадратно лице, остър нос и широки рамене, влезе в стаята. Тя носеше стандартната военна униформа с метална ризница и зелен плащ, изобразяващ емблемата на Кул Тирас във формата на котва — предишния дом на рода Праудмуър.
Като повдигна дясната си ръка към челото за поздрав, жената изрече обичайното:
— Полковник Лорена на вашите заповеди, милейди.
Джейна се изправи.
— Благодаря, полковник. Свободно. Дюри каза ли ви какво се изисква? — Джейна бе по-ниска от Лорена, затова предпочиташе да стои права в нейно присъствие, за да не изглежда още по-мъничка.
Поставяйки и двете си ръце отзад, все така изпъната като шомпол, Лорена каза:
— Да, госпожо. Тръгваме за Нортуоч след час. Вече изпратихме пратеник да съобщи на майор Дейвин за пристигането ни.
— Добре. Това е всичко. И за двама ви.
Лорена поздрави, завъртя се на токовете си и излезе. Кристоф обаче се забави за момент. След като шамбеланът не посмя да проговори, Джейна го подкани:
— Какво има, Кристоф?
— Може би е добре отрядът, който придружава Лорена, да остане в Нортуоч за по-голяма сигурност.
Без колебание Джейна отвърна рязко:
— Не!
— Милейди…
— Орките и без това не ни искат в Нортуоч, Кристоф. Не мога да извърша подобна провокация и особено сега, когато те смятат, че сме отказали да им помогнем срещу пиратите.
— Все пак…
— Свободен сте, шамбелан — каза студено Джейна.
Кристоф я погледна сърдито за момент, преди да се поклони ниско, да разпери ръце и да отрони едно:
— Милейди! — И напусна.
Четири
Не съм сигурен, че разбирам какъв е проблемът, полковник.
Лорена гледаше навън през прозореца на малката наблюдателница в крепостта Нортуоч. Изявлението беше направено от майор Дейвин, настоящия комендант на Нортуоч, който дразнеше Лорена от мига, в който тя и нейният отряд от шест души бяха пристигнали.
От мястото си на малкото бюро в центъра на наблюдателницата Дейвин, набит мъж с гъста брада, беше докладвал, че един конвоиращ кораб се е загубил в мъглата. Било възможно това да е бил корабът, който орките твърдели, че са видели.
Лорена се обърна, за да го погледне отгоре — не беше трудно, защото бе седнал, въпреки че дори и изправен, Лорена беше по-висока — и каза, натъртвайки на всяка дума:
— Проблемът е, че орките са очаквали помощ от нас. И е трябвало да я получат.
— И защо? — Дейвин звучеше искрено учуден.
— Те са наши съюзници. — Лорена не можеше да повярва, че трябва да обяснява това. Дейвин беше герой от войната, единственият оцелял в жестоко клане на взвод, ескортиращ магьосник, който също беше убит. Разузнавателните сведения, които той донесе, бяха безценни.
Но сега героят от войната само сви рамене:
— Те се биха заедно с нас наистина, но това беше необходимост. Полковник, орките дори не са цивилизовани. Единствената причина да се примиря с тях е Трал. Той е единственият, който го заслужава, защото е бил отгледан от хора. А иначе какво става с тях, си е тяхна грижа.