Проклинайки се, че забрави да отчете факта, че не вижда с това око, Байрок размаха дясната си ръка, независимо че почувства режеща болка.
Двама се нахвърлиха отгоре му. Единият го удряше с юмруци, а другият го нападна с нож. Байрок успя да стъпи върху крака на нападателя и моментално го счупи. Писъците на жертвата го вдъхновиха и оркът удвои нападателната си мощ. Но те просто бяха много. Дори двамата — сериозно ранени — продължаваха да налитат и дори Байрок разбра, че не може да надвие шестима души без оръжие. Трябваше да го вземе.
Той пое дълбоко въздух, издаде силен рев и замахна с всичка сила навън с двата си юмрука. Това отблъсна противниците му само за миг, но на него му беше нужен точно такъв миг. Той се хвърли за оръжието си, хващайки с пръсти дръжката му.
Преди да го повдигне обаче, двама го удариха силно по главата, а друг прониза с кама лявото му бедро. Байрок замахна встрани, топката на морнингстара разцепи въздуха и замалко не уцели хората. Замалко! А после — колкото и да мразеше себе си за това, което беше принуден да направи — Байрок избяга.
Беше му много тежко. Не само заради камата, която все още стърчеше от лявото му бедро и забавяше хода му. Да се бяга от битка беше позорно. Но Байрок знаеше, че има по-важна задача за изпълнение — Горящото острие се бяха върнали, само че този път бяха хора. И всички нападатели, не само двамата, които предварително беше забелязал, носеха изображение на горящ меч — гердан, татуировка, нещо друго…
Тази информация трябваше да достигне до Трал.
Така че Байрок бягаше.
Или по-скоро куцаше. Раните му си казваха своето. Дори и дишането започна да му коства много усилия.
Но въпреки това, той бягаше.
Забеляза мимоходом, че шестимата човека го преследваха, но не можеше да си позволи да им обръща внимание. Трябваше да стигне до Оргримар и да каже на Трал какво се е случило. Дори и ранен, неговите крачки бяха по-големи от тези на хората и засега успяваше да ги надбяга. Щом се отдалечеше достатъчно, той щеше да ги остави назад в храсталаците на тази земя, която познаваше по-добре от който и да е чуждоземец. Освен това, изглежда, те просто искаха да набият някой орк. Вероятно не знаеха, че Байрок разбира техния вулгарен език, и следователно не се досещаха, че знае кои са. Те не биха го преследвали отвъд териториите, до които това би било безопасно за тях.
Или поне така се надяваше.
Вече не мислеше. Той прочисти главата си от всичко друго, освен от нуждата да поставя единия си крак пред другия, стъпвайки тежко по земята. Пренебрегна болката в крака и болката на всички други места, където го бяха удряли и рязали, пренебрегна факта, че единственото му здраво око се замъгляваше, пренебрегна умората, която изстискваше силите от крайниците му.
Продължаваше да бяга.
След това се препъна. Левият му крак не се повдигна, както се очакваше — но десният му продължи да тича и в крайна сметка той се строполи на земята. Високата трева и калта влязоха в носа, устата и очите му.
— Трябва… успея… стана…
— Никъде няма да стигнеш, чудовище. — Байрок чу гласа, усети човешките стъпки и после почувства натиска, когато двама от тях седнаха на гърба му и го обездвижиха. — Защото това е положението — вашето време свърши. Орките не са от този свят, така че ние ще ви прогоним от него. Разбра ли ме?
Байрок опита усилието да повдигне главата си, така че да види двама от хората. Той плю в тях.
Хората само се засмяха:
— Да приключваме, момчета. Галтак Еред’наш!
Другите петима дружно отговориха по същия начин:
— Галтак Еред’наш!
След това започнаха да бият орка.
Шест
Час след разпита на Дейвин и Авинал, полковник Лорена събра отряда си на едно сечище съвсем близо до Нортуоч. Скали и гъсти дървета населяваха пейзажа, а пелинът се подаваше страхливо от неравната повърхност. Слънцето огряваше земята и растителността, създавайки илюзията, че всичко свети — а също така сгряваше бойците в металните им ризници.
Повечето от войниците, които Лорена взе със себе си, бяха просто първите в нарядния списък. Избра специално само двама от тях. Макар и млад, Стров беше най-довереният й човек — той изпълняваше задълженията си без въпроси, можеше да импровизира, когато беше необходимо, а когато не беше нужно, следваше заповедите дословно. Също така можеше да проследи някого, без да го изпусне и без да му позволи да разбере, че е следен.