Без да бърза да поеме ръката му или да се представи, войникът се тросна:
— Всичко това ми говори, че не ставаш за рибар.
След като разбра, че войникът не е приятелски настроен, Маргоз отпусна ръка и вдигна чашата с царевично уиски.
— Аз съм добър рибар, господине, и се справях отлично в Кул Тирас, преди обстоятелствата да ме принудят да дойда тук.
От другата страна на Маргоз седеше търговец, който изпуфтя, пръскайки слюнка в бирата си.
— Обстоятелства? Добре. Постъпил си да се биеш срещу Пламтящия легион, нали?
Маргоз кимна:
— Както много други, сигурен съм. Опитах се да започна нов живот тук в Терамор — но как бих могъл, когато проклетите зеленокожи завземат всички добри за улов води!
Ерик се усети, че кима в знак на съгласие с първата част от изказването на Маргоз, ако не и с втората. Самият той беше дошъл в Терамор, след като Пламтящият легион бе прогонен — не да се бие, тъй като битката вече беше приключила, когато предприе пътешествието, а за да потърси оставеното му наследство. Брат му — Олаф — се беше сражавал против легиона и загина, оставяйки му достатъчно пари, за да построи кръчмата, която мечтаеше да отвори, когато свърши службата. Освен парите, Ерик наследи и черепа на демон, който Олаф бе убил по време на битка. Не че бе искал да стопанисва точно кръчма, но тъй като никога не бе искал да прави нещо определено, просто отвори „Демънзбейн“ в памет на брат си. Той правилно беше предвидил, че човеците в Терамор ще си паднат по място с име, което символизира прогонването на демоните, станало причина за образуването на града държава.
— Аз не смятам така — отсече войникът. — Ти си се бил във войната, рибарю, и знаеш какво направиха орките за нас.
— Не това, което направиха за нас, ме тревожи, добри ми господине — отвърна миролюбиво Маргоз, — а това, което правят сега.
— Те взимат най-доброто от всичко — провикна се капитанът на лодка от една от масите зад войника. — Нагоре по канала Рачет гоблините винаги дават предимство на орките при ремонтите или за място в пристанището. Миналия месец трябваше да чакам половин ден, за да се отвори място на дока за моя скиф, докато една оркска лодка пристигна два часа след мен и веднага й уредиха място.
Обръщайки се с лице към капитана, войникът каза:
— Тогава иди някъде другаде, не на Рачет.
— Невинаги имам избор — отвърна капитанът с насмешка.
— Нито пък лодките им имат постоянно нужда от ремонт — допълни мъжът до капитана. — Ерик си помисли, че това трябва да е първият му помощник, понеже бяха облечени еднакво. — Те имат много дъбов материал горе в планината над Оргримар, от който правят корабите си. Какво имаме ние? Единствено слаб смърч. Те просто се запасяват и оставят за себе си всичката добра дървесина, а нашите лодки текат целите, защото са от блатния боклук, с който трябва да работим.
Неколцина други промърмориха в знак на съгласие.
— Значи ще ви бъде по-добре, ако орките ги няма тук? — удари с юмрук по бара войникът. — Без тях ние ще сме храна на демоните и това е факт.
— Не мисля, че някой го отрича — отпи от чашата с уиски Маргоз. — Все пак, изглежда, съществува неправилно разпределение на ресурсите.
— Орките винаги са били роби, знаеш. — Това беше изречено от някой, който Ерик не можеше да види от мястото си зад бара. — Роби и на хората, и на Пламтящия легион, ако се замислиш. Не можем да ги обвиняваме, че сега искат да вземат всичко, което могат.
— Аз ги обвинявам, че вземат всичко това от нас — каза капитанът.
Търговецът кимна:
— Знаеш, че не произхождат оттук. Те са от някакъв друг свят, Пламтящият легион ги домъкна.
Първият помощник промърмори:
— И може би трябва да си ходят, откъдето са дошли.
— Интересно какво ли смята лейди Праудмуър — каза Маргоз.
Ерик се намръщи. При тези думи кръчмата изведнъж утихна. Преди това много хора мърмореха в съгласие или в несъгласие с изразеното мнение, или с хората, които го изразяваха.
Но веднага щом Маргоз спомена Джейна Праудмуър, и още по-лошо, спомена я с пренебрежение, всички млъкнаха.
Стана съвсем тихо. През трите години, в които държеше кръчмата, той бе разбрал, че има два момента, в които се очакваше да избухне бой: когато ставаше много шумно и когато ставаше съвсем тихо. А второто водеше до наистина неприятни битки.
Още един войник застана до първия — той беше по-широкоплещест и не говореше много, но когато си отвореше устата, се чуваше гръмовен глас, от който демонският череп зад бара дрънчеше на стойката си.