— Да, госпожо!
Седем
Каменната стая, в която се помещаваше седалището на Трал като военачалник на Ордата, беше студена. Трал си я харесваше такава. Орките не обичаха студа и не се чувстваха комфортно в нея. Точно затова беше студена. Той установи, че не е много добре за другите да се чувстват комфортно в присъствието на своя водач. Така че, когато обектът се изграждаше, даде указания каменната зидария да е дебела и да няма прозорци. Осветлението се осигуряваше само от фенери, защото факлите излъчваха повече топлина.
А и невинаги беше толкова студено, че да е наистина неприятно. Той не искаше неговите хора да се измъчват, когато имат въпроси, но и не желаеше да бъдат съвсем спокойни. Трал беше изминал труден път и знаеше колко ценно и деликатно беше сегашното му положение. Затова се възползваше максимално от всяка възможност, дори и от нещо уж толкова маловажно, като поддържането на хладината в тронната му зала.
Сега той имаше среща с Калтар, неговия шаман, и Бъркс, най-силния му воин. Двамата бяха застанали пред Трал, който седеше на стола, облицован с кожите на същества, които сам бе убил.
— Хората са все още в Нортуоч. Последното, което научихме, е, че е пристигнал кораб с още войски. Струва ми се, че те се укрепват.
— Едва ли. — Трал се облегна назад в стола си. — Лейди Праудмуър ме информира, че изпраща един от нейните военни командири да разследва доклада на капитан Болик.
Бъркс застана мирно:
— Нима не вярват на думите на един воин?
Калтар, чиято зелена кожа беше избледняла и сбръчкана от възрастта, се разсмя с цяло гърло:
— Сигурен съм, Бъркс, че те вярват на думите на орк толкова, колкото ти би повярвал на думите на човек.
— Хората са страхливи и жалки — каза Бъркс примирено.
— Хората от Терамор не са такива — наведе се Трал напред. — И аз няма да позволя да се говори лошо за тях в мое присъствие.
Бъркс потропа с крака и Трал трябваше да се удържи, за да не се разсмее. Жестът му напомни човешко дете, внезапно избухнало в гняв; сред орките обаче това беше нормален знак на недоволство. Независимо че беше господар на клановете, имаше дни, когато Трал трябваше съзнателно да си напомня, че не е отгледан от себеподобните си.
— Това е нашата земя, Трал! Хората нямат никакви права върху нея. Нека да си ходят обратно през Голямо море, а ние да заживеем така, както живеехме, преди демоните да ни прокълнат — далеч от всякакво скверно влияние, тленно или не.
Трал поклати глава. Той смяташе, че тези спорове са приключили още преди две години:
— Хората притежават най-лошата земя в Калимдор. Дори ние не взехме Калните блата. Хората на Джейна…
— Джейна? — подигравателно се усмихна Бъркс.
Сега вече Трал се изправи:
— Внимавай много, Бъркс. Лейди Праудмуър е заслужила моето уважение. Но ти бързо го губиш.
Бъркс се сви.
— Съжалявам, военачалник, но вие трябва да разберете, че сте отгледан от тях. Това понякога… не ви позволява да видите това, което е очевидно за всички нас.
— Виждам всичко, Бъркс. Трябва ли да ти напомням, че именно аз отворих очите на орките в този свят, които бяха станали жертва на демонското проклятие и на човешкото робство, като им припомних кои са те. Не си въобразявай, че можеш сега да ми четеш лекции за…
Бяха прекъснати от задъхан млад орк, който връхлетя в стаята:
— Гръмотевични гущери!5
Трал премигна. Тъндър Ридж, домът на въпросните създания, беше далеч оттук — ако имаше такива в Оргримар, щеше да има по-сериозно предупреждение.
— Къде? — попита Бъркс.
— Не тук очевидно — каза Калтар унищожително, — в противен случай нямаше да изпратят само един млад вестоносец.
Наистина момчето носеше обица на носа във формата на светкавица, което означаваше, че е вестоносец. Без съмнение той беше тичал чак от Тъндър Ридж, за да докладва на Трал.
— Говори — каза Трал на младежа.
— Аз съм от дефилето Драйгълч6, военачалник. Гръмотевичните гущери… те избягаха от хребета, наистина.
— Как е възможно това? — прекъсна го грубо Бъркс.
Трал го изгледа сърдито:
— Остави го да говори и може да научим. — И подкани момчето: — Продължавай.
— Един фермер, казва се Тълк, чул бясното топуркане. Той повикал синовете си и прогонили гущерите, преди наистина да унищожат реколтата. Но досега никой не е чувал за гръмотевични гущери, които бягат от хребета, затова Тълк, съседът фермер и неговите синове отишли на хребета, наистина.