В началото всичко беше както се очакваше — пасбища, осеяни с плод храсти и единични дървета. Откъм Голямо море задуха вятър и развя бялата мантия на Джейна. Далече над Тъндър Ридж беше облачно, но платото беше над пелената от облаци, така че тук беше ясно и слънчево. Джейна отметна качулката на мантията си назад, за да се наслади на слънцето, което галеше лицето й.
Скоро тя попадна на първия знак за нечие присъствие: някои от храстите бяха с наскоро откъснати плодове. Продължи да се изкачва и откри изграден кладенец и дърва за горене, струпани около него. От другата страна на високо дърво тя видя голяма колиба, а зад нея — отлично поддържана зеленчукова градина с прилежно засадени в стройни редици растения. Миг по-късно в полезрението й се появи жена. Тя беше боса и облечена само в овехтяла светлосиня ленена рокля. Когато се приближи до кладенеца, Джейна видя, че тя е необичайно висока за жена — със сигурност по-висока от самата Джейна. И въпреки изправеното й тяло и стабилната походка, определено беше стара. Бръчки покриваха лицето й, което все още пазеше белезите на някогашна красота. Жената имаше дълга бяла коса, прибрана с потъмняла сребърна диадема, и най-дълбоките зелени очи, които Джейна някога беше виждала. А единственото й украшение бе напуканият кехлибарен медальон, който носеше около врата си.
Внезапно само при мисълта, че знае коя е тази жена, косите на Джейна настръхнаха. Разбира се, те никога не бяха се виждали, но по време на обучението си беше чела свитъците, които описваха високия й ръст, русата й, прихваната само с една сребърна диадема коса и нейните очи. Никой не пропускаше да отбележи тези нефритени очи.
И ако това беше тя, защитите имаха своето обяснение. Но се предполагаше, че е починала много отдавна…
Жената постави ръце на бедрата си:
— Знам, че си тук, така че може да не хабиш магията за прикритие. — Тя поклати глава, приближи се до кладенеца и спусна кофата. — Честно казано, на нищо не ви учат вас, младите магове, днес. Виолетовата цитадела вече за нищо не става и това е истината.
Джейна свали прикритието. Жената не реагира. Чуваше се само скърцането на въжето.
— Казвам се лейди Джейна Праудмуър. Аз управлявам Терамор, града на хората на този континент.
— Браво на теб! Когато се върнеш в този Терамор, поработи още върху магията за прикритие. Със сегашната не можеш да се скриеш дори от копой с настинка.
Ровейки трескаво в спомените си, Джейна се убеди, че това не може да бъде друга жена, освен тази, за която си помисли, колкото и невъзможно да беше.
— Магна, за мен е чест да се запознаем. Мислех, че си…
— Умряла? — Жената изсумтя, като започна да дърпа обратно нагоре въжето, а вратът й се изпъна от усилието при вдигането на кофата, пълна с вода. — Аз съм мъртва, лейди Джейна Праудмуър от Терамор — или каквото е там, без значение. И не ми викай повече Магна. Това беше в друго време, на друго място и аз не съм вече тази жена.
— Титлата не е нещо, което се губи, Магна. Не мога да те наричам по друг начин.
— Глупости. Ако ще ме наричаш някак, викай ми на име. Наричай ме Игуен.
Девет
В продължение на много години Рексар, последният от рода Мок’Натал, преброди континента Калимдор сам, без да се брои компанията на голямата кафява мечка Миша. Роден от смесен брак между орка и огър, подобно на повечето представители на своя вече несъществуващ клан, той беше израсъл омерзен от караниците, жестокостта, безкрайната война, които характеризираха това, което другите наричаха цивилизация. В действителност Рексар виждаше повече цивилизованост в себеподобните на Миша или вълците от Уинтърспринг8, отколкото в градовете на хората, джуджетата, елфите и троловете, които обезобразяваха пейзажа.
Не, Рексар предпочиташе да се скита, като се изхранва от земята, и да не бъде отговорен пред никого. Ако някога много рядко почувстваше подтик да нарече някое място свой дом, той знаеше, че има такъв в Дуротар. По време на основаването на оркската нация, Рексар се бе притекъл на помощ на един умиращ орк, който имаше задачата да занесе съобщение на Трал. Изпълнявайки последното желание на воина, Рексар беше занесъл на Трал известието, като се установи сред орките, които се бяха върнали към начина си на живот, преди Гул’дан и Сенчестият съвет да унищожат великия някога народ.
Но независимо че Рексар имаше честта да нарича Трал другар, независимо че се закле във вярност към него и че беше щастлив да изпълнява клетвата си, помагайки на орките срещу измяната на адмирал Праудмуър, в крайна сметка той предпочиташе да скита. Дори и велика нация като Дуротар разполагаше с градове и селища, и ред. Рексар беше роден за хаоса на дивия свят.