— Никой да не смее да говори лошо за лейди Праудмуър, освен ако не иска да остане без зъби.
Като преглътна шумно, Маргоз бързо каза:
— Никога не съм имал намерение да говоря за нашия водач по друг начин, освен с почтителен тон, добри ми господине. — Той изля в гърлото си огромна глътка царевично уиски, което го накара да ококори широко очи и да поклати глава няколко пъти.
— Лейди Праудмуър е много добра с нас — рече търговецът. — След като отблъснахме Пламтящия легион, тя ни превърна в общност. Вашите оплаквания са справедливи, Маргоз, но никое от тях не може да бъде приписано на нея. Аз познавам няколко магьосници и повечето от тях не стават и за подметки на сандалите ми. Но лейди е наистина добра, и ти не ще намериш подкрепа в пренебрежението си към нея.
— Никого не съм искал да очерням, добри ми господине — изпелтечи Маргоз, все още на пресекулки и твърде колебливо след непремерената глътка царевично уиски. — Но човек се пита защо не бяха сключени търговски споразумения за тази чудесна дървесина, която добрите господа споменават. — Той остана замислен за секунда: — Може би тя е опитала, но орките не й позволяват.
Капитанът отпи от бирата си:
— Може би орките са й казали и да напусне Нортуоч.
— Ние трябва да напуснем Нортуоч — провикна се търговецът. — Пустошта е неутрална земя, така беше решено от самото начало.
Войникът настръхна:
— Вие сте луди, ако смятате, че ще го отстъпим.
Но Маргоз допълни:
— Тъкмо там орките надвиха адмирал Праудмуър.
— Да, интересно. Колкото добър водач е лейди Праудмуър, толкова голям идиот беше баща й — поклати глава търговецът. — Трябва да изтрием от главите си цялата тази нелепа случка. Но това няма да стане, докато не…
Капитанът го прекъсна:
— Ако питате мен, ние трябва да се разширим отвъд Нортуоч.
Разгневен от прекъсването или пък от мнението — Ерик нито знаеше, нито го бе грижа — търговецът изсъска:
— Ти луд ли си?
— А ти? Орките ни смачкват! Те са плъзнали навсякъде по благословения континент, а ние имаме само Терамор. Вече три години, откак Пламтящият легион беше прогонен. Нима не заслужаваме повече, отколкото да бъдем затворници в собствената си земя — да бъдем натъпкани в един-единствен град държава като в помийна яма?
— Терамор е от най-хубавите градове, които могат да се видят в човешките земи — възрази войникът с достойнство, но продължи с по-примирен глас. — Но да, орките наистина разполагат с по-голяма територия. Затова Нортуоч е важен — той ни позволява да поддържаме отбрана извън стените на Терамор.
— Освен това — първият помощник се изкиска в чашата си с бира — орките не ни искат тук. Това е достатъчна причина да го държим, ако питаш мен.
— Никой не те е питал — каза саркастично търговецът.
Другият човек на бара — Ерик се размърда малко из кръчмата и сега видя, че това е счетоводителят, който работеше на доковете — също се включи:
— Може би някой е трябвало да пита. Орките се държат така, все едно притежават Калимдор, а ние сме само гости. Но той е и наш дом и е време да действаме, както подобава. Орките не са човеци, дори не са от този свят. Какво право имат те да определят как да живеем живота си?
— Те имат право да живеят живота си, нали? — заяде се търговецът.
Като кимаше, войникът каза:
— Аз ще кажа, че те заслужиха това, когато победиха Пламтящия легион. Ако не бяха те… — Той изгълта остатъка от грога и плъзна чашата си към Ерик. — Дай една бира.
Ерик се поколеба, макар че беше посегнал към бутилката грог. Този войник идваше в „Демънзбейн“ още от времето, когато бе отворил заведението, и никога не беше пил друго освен грог. Но това тригодишно постоянно присъствие му бе спечелило правото да не бъде питан. Освен това, докато си плащаше, той можеше да пие и сапунена вода, ако питаха Ерик.
— Факт е — каза капитанът, — че това е нашият свят по право и по рождение. Орките са само гости в нашия дом, и е крайно време да се държат като такива…
Разговорът продължи. Ерик поднесе още няколко питиета, сложи няколко халби в мивката за сетнешно миене и едва след като даде на търговеца още една бира, разбра, че Маргоз, който започна целия този спор, си беше отишъл. Дори не беше оставил бакшиш. Кръчмарят поклати глава с отвращение, името на рибаря вече изчезваше от главата му. Но той щеше да запомни лицето му. И вероятно щеше да плюе в питието на негодника следващия път! Гледай го ти, поръчва си само едно питие и неприятностите започват. Ерик не търпеше кавгаджии в кръчмата си. Направо ги мразеше.