Без предупреждение, Миша се втурна да бяга.
Колебаейки се само за миг, Рексар последва другаря си. Разбира се, той не можеше да поддържа галопиращия бяг на четирикракото животно, но силните му крака на мелез му позволяваха да не го изпуска от очи. Миша не би се отделил от другаря си без сериозно основание.
Намираха се в район, обрасъл с висока трева близо до брега. Въпреки че на по-дребни създания подобен терен би се сторил труден за преминаване, за Рексар и Миша буйната трева не представляваше препятствие.
Само след минута мечката спря и зарови с муцуна в стръковете, избуяли на височината на раменете. Рексар забави ход и постави ръка на дръжката на една от секирите, привързани на гърба му.
Миша беше подушила тялото на мъртъв орк, чиято кръв беше напоила корените на тревата.
Рексар отпусна ръце и поклати глава:
— Загинал воин. Жалко! Бил е сам, без да могат другарите му да му помогнат в битката.
Още преди скитникът мелез да реши да отправи душата на смелия орк в покой, чу шепот.
— Не… умрял… още…
Миша нададе вой, сякаш беше изненадана, че оркът може да говори. Като се наведе по-близо до това, което смяташе за труп, Рексар забеляза, че оркът е едноок. Празната очна кухина беше зараснала, така че раната не беше нанесена от същата ръка или ръце, които сега го бяха довършили.
— Горящо… острие… трябва… стигна… до… Оргримар. Трал… предупреден. Горящо… острие…
Рексар не се досещаше защо е толкова важно едно острие, което гори, но явно този воин все още се бореше за живота си само защото трябваше да предаде важна информация на Трал. Спомняйки си клетвата, която беше дал на военачалника, мелезът попита:
— Как се казваш?
— Бай… Байрок.
— Не се безпокой, благородни Байрок. Аз съм Рексар от Мок’Натал и се кълна пред теб, че с Миша ще се погрижим да те пренесем до Оргримар, за да предадеш предупреждението си на военачалника.
— Рексар… ти… си познат… на мен… Ние… трябва… трябва бързо…
Мелезът не можеше да каже същото за този Байрок, но това нямаше значение. С нежност, която рядко имаше повод да прояви, той вдигна кървящото тяло и го положи върху широкия гръб на Миша. Мечката понесе товара без съпротива. Реално никога не се бяха вричали във вярност, но връзката между Рексар и Миша беше нерушима. Ако Рексар искаше нещо, Миша го правеше.
Без повече думи те се насочиха на запад към Оргримар.
Първия път, когато Рексар беше отишъл в Оргримар, градът все още се строеше. Наоколо кипеше труд. Орките издигаха сгради, разчистваха пътища и превръщаха суровата пустош на Калимдор в свой дом.
Сега тази дейност беше приключила, но през портите се виждаха десетки орки, заети с ежедневните си занимания. Въпреки че всичко това нямаше нищо общо с неговата представа за цивилизация, Рексар действително изпитваше гордост и радост от това, което виждаше. Откакто се беше появил на този свят, народът на майка му бе или прокълнато оръжие на демоничните господари на Гул’дан, или жалък роб на своите човешки врагове. И ако орките трябваше да живеят в този свят, то по-добре беше това да става по техни правила.
Три от страните на града бяха защитени от хълмове. На четвъртата бе издигната масивна каменна стена. Укрепена с огромни дървени трупи, стената беше прекъсната единствено от голяма дървена порта, в момента отворена, и две дървени стражеви кули. Отгоре й имаше бойници и изострени колове, които не позволяваха на евентуални нападатели да щурмуват портата. На двете кули се вееше пурпурният флаг на Ордата.
Това представляваше според Рексар страховита гледка, подходяща за дома на най-силните воини в света.
Един пазач, въоръжен с копие, се появи на портата.
— Кой е там?
— Аз съм Рексар, последният потомък на Мок’Натал. Водя Байрок, който е ранен и носи съобщение за военачалник Трал.
Пазачът се намръщи и погледна към една от стражевите кули. Воинът, разположен там, извика:
— Всичко е наред, аз познавам и него, и неговата мечка. Във всеки случай познавам тази маска на вълча глава. Той е приятел на военачалника. Пускай го! — Рексар носеше изтърбушената глава на вълк, който беше убил. Тя предпазваше главата му и всяваше страх у враговете му.