Удовлетворен от това, пазачът се отдръпна настрана, като позволи на мелеза, Миша и товара на мечката да влязат в Оргримар.
Оркският град беше издигнат в голямо дефиле. Преминавайки от Долината на честта, където беше издигната портата, към Долината на мъдростта, където беше разположена тронната зала на Трал, Рексар беше едновременно очарован и ужасен. Очарован, че орките бяха постигнали толкова много само за три лета. Ужасен, че това беше още един град в свят, в който вече имаше достатъчно от тях.
По средата на пътя към Долината на мъдростта пред него се изпречи познатият силует на среден на ръст орк — Назгрел, шефът на охраната на Трал, придружен от четирима от своите подчинени.
— Поздрави, последни потомък на Мок’Натал. Мина много време.
От уважение Рексар махна маската от главата си.
— Откакто не съм те виждал, Назгрел — да; откакто не съм бил в града — не. Ала аз съм дал клетва на Трал и не бих оставил този благороден воин да умре в тревата.
Назгрел кимна:
— Дойдохме да те придружим — и шаманът също беше повикан, за да се погрижи за Байрок, — както и да освободим Миша от нейния товар.
След жест от Назгрел, двама от охранителите вдигнаха кървящото тяло на Байрок от гърба на Миша. Мечката заръмжа страховито, но след като погледна Рексар, отстъпи.
Те продължиха по дългите и виещи се пътища на Оргримар към голямата шестоъгълна сграда в далечния край на Долината на мъдростта. Трал го очакваше в тронната зала, която се стори на Рексар студена като Фростсейбър Рок. Трал седеше на трона си, съсухреният шаман Калтар беше застанал прав от едната му страна, а от другата стоеше орк, когото Рексар не познаваше. Когато охранителите положиха Байрок на пода пред трона, Калтар отиде и коленичи до воина.
Треперейки леко, Рексар поздрави военачалника:
— Приеми поздравите ми, военачалник на Ордата.
Трал се усмихна:
— Радвам се да те видя отново, приятелю мой. Надявам се, че не само необходимостта да донесеш един пребит до смърт мой войн, може да те доведе отново пред портите на Оргримар.
— Не ми е присъщо да живея сред граждани, военачалник — както много добре знаеш.
— Наистина, знам. Все пак ти отново ни свърши голяма услуга. — Трал се обърна към шамана: — Как е той?
— Ще оживее — много е силен. А и иска да говори.
— Може ли? — попита Трал.
Калтар подсмръкна:
— Не съвсем, но се съмнявам, че ще ми позволи да го лекувам истински, докато не говори.
— Аз трябва… се изправя… Помогни ми, шаман — простена Байрок. Изглеждаше по-добре, отколкото преди — проснат сред тревата.
Със силна въздишка съсухреният орк подкани охранителите на Назгрел и те помогнаха на Байрок да седне.
Мъчително, на пресекулки, като многократно спираше да си поеме дъх, Байрок разказа какво му се е случило. Рексар не знаеше нищо за Горящото острие, но другите явно знаеха — това беше стар оркски клан.
— Не може да са те — каза оркът, когото мелезът не познаваше.
— Наистина изглежда невероятно, Бъркс — каза Трал, — но ако техният знак е същият…
Бъркс поклати глава:
— Може да е съвпадение, но не вярвам. Освен това чувам слухове за човешки култ, който се заражда в Терамор. Нарича се Огненият меч. Може би някой от поклонниците му е държал орки като роби, научил е от тях за символа и си го е присвоил за собствените си нужди.
Назгрел кимна:
— И аз чух подобни слухове, военачалник.
— Моите уважения — каза Калтар. — Трябва да лекувам този мъж. Той изпълни задължението си и сега трябва да го изведа от тази невероятно студена стая и да го лекувам.
— Разбира се. — Трал кимна и съпроводени от стария шаман, охранителите изнесоха Байрок от тронната зала. След това Трал стана от трона, покрит с животинска кожа, и започна да крачи наоколо. — Какво знаеш за този Огнен меч, Назгрел?
Назгрел вдигна рамене:
— Много малко: хора, които се събират по домовете си и обсъждат разни неща.
Бъркс се усмихна подигравателно:
— Да седят и да говорят са дейности, с които хората се справят доста добре.
— Но ако са достатъчно нагли да нападнат орк в границите на Дуротар — добави Назгрел, — то значи са станали много по-силни, отколкото си мислим.
— Трябва да отговорим — възкликна Бъркс. — Въпрос на време е хората да ни нападнат.
Рексар счете това за крайност:
— Ще осъдите цяла една раса заради постъпката на шестима от нея?