— Те не биха се поколебали и за миг да извършат същото с нас — каза Бъркс. — И ако това не са същите, които откраднаха нашата дървесина и които стояха безучастни и не направиха нищо, докато оркските търговци се сражаваха с пиратите, значи са много повече от шест души.
Трал се обърна към Бъркс:
— Терамор е наш съюзник, Бъркс. Джейна не би позволила на своите да завоюват наша територия.
— Тя може да няма контрол над тях — каза Назгрел. — Независимо от нейната сила, независимо от всичко, заради което тя заслужи нашето уважение, тя е просто една жена.
Рексар смяташе Джейна Праудмуър за единственото достойно човешко същество, което беше срещал. Когато се изправи пред избора да вземе страната на баща си — нейна собствена плът и кръв — или да изпълни обещанието си към един орк, тя избра второто. Този избор предотврати унищожението на Дуротар, преди да бъде доизграден.
— Лейди Праудмуър — заяви той — ще направи това, което трябва.
Клатейки глава, Бъркс каза:
— Твоята увереност е трогателна, Мок’Натал, но неуместна. Наистина ли вярваш, че една жена може да промени десетилетия на човешко зло? Те се биеха с нас, убиваха ни, заробваха ни! Смяташ ли, че това ще се промени само защото една личност казва така?
— Орките се промениха, защото една личност каза така — отвърна спокойно Рексар. — И тази личност стои сега пред теб в качеството си на военачалник. Имаш ли съмнения в него?
При това Бъркс отстъпи:
— Разбира се, че не. Но…
Трал обаче явно беше взел решение. Той седна отново на трона, отказвайки да изслуша Бъркс докрай:
— Зная на какво е способна Джейна и познавам сърцето й. Тя няма да ни предаде, а ако има пепелянки около нея, Ордата и най-могъщият магьосник на континента заедно ще се справят с това. Когато тя приключи с гръмотевичните гущери, аз ще говоря с нея за този Огнен меч. — Той се извърна и погледна право към Бъркс: — Това, което няма да направим, е да плюем на думата си и да нападнем. Ясно ли е?
— Да, военачалник.
Десет
Стров седя скрит в един от тъмните ъгли на кръчмата „Демънзбейн“ повече от час, преди брат му Мануел да влезе с четирима от своите колеги докери.
По нареждане на полковника Стров беше говорил с брат си за Горящото острие. Мануел му каза, че оттогава не е виждал човека, който се е опитал да го привлече, но последните няколко пъти, когато бил в „Демънзбейн“, той подочул един угоднически изглеждащ дребен рибар на име Маргоз да си мърмори на глас за Горящото острие след няколко царевични уискита. Стров се надяваше да се появи този подбудител, но Мануел продължаваше да твърди, че оттогава насам той не е стъпвал в „Демънзбейн“.
Мануел не бе особено добър в описването на хора. Най-доброто, което можа да измисли по отношение на Маргоз, беше угоднически, а тази дума подхождаше на половината от постоянната клиентела на кръчмата. Но брат му повтаряше, че може да посочи мъжа, ако го види отново, като обеща, че ще дойде в „Демънзбейн“, след като приключи със смяната си на доковете.
Стров пристигна рано, заемайки място в ъгъла, като се стремеше да остане незабележим и да наблюдава хората. Малко по-късно той реши, че не желае повече да посещава това заведение. Масата беше мръсна, а столът, на който седеше, се клатеше върху издутия, неравен и непометен под. Той изпи първото си питие — отвратителна водниста бира — на бара и никой не го попита дали не иска още. Стров се чудеше как при подобно отношение към клиентите си собственикът все още не е фалирал.
И на всичко отгоре демонски череп, закачен зад бара! Струваше му се, че това нещо се е вторачило право в него през цялото време. Въпреки това, като се замисли за него, той забеляза, че черепът притесняваше всички в кръчмата и ги караше да пият повече, така че явно бе единственото удачно бизнес решение в това мръсно и мрачно място.
Мануел влезе с група мъже, които подобно на него бяха груби и шумни и носеха само блузи без ръкави и широки памучни панталони. Братът на Стров заработваше ежедневната си прехрана, като товареше и разтоварваше корабите, хвърлили котва в пристанището, а после прекарваше повечето от времето си в игра на зарове или в тази кръчма. Тази дейност поставяше на изпитание единствено тялото и затова не представляваше интерес за Стров, но означаваше много за ненадарения с особен ум Мануел. По-големият брат на Стров не беше човек, който се замисля много-много за нещата. Дори военното обучение, което Стров премина, щеше да бъде твърде обременително за него. Мануел предпочиташе да вземе един сандък от едно място и да го постави на друго и всяка по-сложна задача — като например тънкостите на боя с мечове — му причиняваше главоболие.