— Ъм, съжалявам, сър, не исках да… — изрече Маргоз. — Да, разбирам, че не трябва да ви безпокоя с маловажни неща, но вече минаха месеци, сър, и аз съм все още в тази дупка. Просто искам да знам… — Още една пауза. — Значи това е важно за мен! И нещо повече, хората продължават да ми говорят, все едно мога да им помогна или да направя нещо.
Стров не успя да чуе ответните думи, което означаваше или че Маргоз е луд и говори на себе си — което Стров, трябваше да признае, беше възможно, особено като се имаше предвид неговото състояние, — или че те бяха предназначени само за ушите на Маргоз.
— Не знам за какво говорят. Никой не… — Още една пауза. — Е, как мога да знам това? Ъхъ? Нямам очи на гърба си!
Това, което Стров знаеше за демоните, беше само как да ги убива, но този странен еднопосочен разговор определено си миришеше на демон — и не само заради сярата.
Той закопча панталоните си. Вече разполагаше с достатъчно информация, за да докладва на полковник Лорена. Освен това не му харесваше идеята да стои толкова близо до демон.
Обръщайки се назад, се озова в непрогледна тъмнина.
— Какво по…? — Той се завъртя още веднъж, но и зад него имаше само тъмнина. Терамор беше изчезнал напълно.
Аз не обичам шпиони.
Стров не чу така гласа, по-скоро го почувства с костите си. Сякаш някой бе пришил клепачите му. Очите му бяха отворени, а той не виждаше нищо.
Не, не само зрението му бе изчезнало. Тъмнината беше погълнала всичките му сетива. Той не чуваше вече шума на Терамор, нито усещаше вкуса на соления въздух, нито чувстваше бриза, който духаше откъм Голямо море.
Единственото, което усещаше сега, беше мирисът на сяра.
Защо шпионираш моето протеже?
Стров не отговори. Не беше сигурен, че може да говори, а дори и да можеше, никога не би дал информация на такова същество.
Нямам време да си играя с теб. Изглежда, ти просто трябва да умреш.
Тъмнината се стовари върху Стров. Неговото тяло започна да изстива, кръвта във вените му замръзна, умът му закрещя във внезапна, ужасяваща агония.
Последната мисъл, която споходи Стров, беше надеждата, че Мануел няма да профука цялата му пенсия за глигански грог…
Единадесет
Преди на Мазълкранк9 му харесваше да бъде бияч на гоблините.
Честно казано не беше трудно да му се услади, когато започна работа. Биячите налагаха мира в Рачет и заплащането беше добро. Смените на Мазълкранк преминаваха, като обикаляше своята част от пристанището на Рачет, биеше случайните пияници или нехранимайковци, взимаше рушвети от капитаните на кораби, които превозваха контрабанда, арестуваше тези, които бяха твърде глупави или твърде стиснати да не плащат рушвети, и изобщо — беше готов да се сблъска с всеки и всичко.
Мазълкранк винаги се беше имал за народен тип. Рачет беше неутрално пристанище — гоблините по принцип не вземаха страна в многобройните конфликти, които опустошаваха земята — и заради това почти всички видове създания, които можеха да се срещнат в света, минаваха оттук: елфи, джуджета, хора, орки, огри и дори от време на време гноми. Това беше кръстопътят на Калимдор. Мазълкранк обичаше да наблюдава, независимо дали бяха джуджета, товарещи строителни материали за елфите, елфи, превозващи риба за огрите, или тролове, осигуряващи оръжие на почти всички.
Но напоследък работата му беше станала трудна или поне по-малко приятна. Особено отношенията между хората и орките — което представляваше проблем, защото най-честите клиенти в Рачет бяха представителите на тези две раси. Рачет беше разположен непосредствено до най-южната граница на Дуротар и същевременно беше най-близкото пристанище до Терамор.
Само преди седмица се наложи да разтървава орк моряк и човек търговец. Първият явно беше стъпил на пръстите на краката на втория и човекът се беше обидил. Мазълкранк бе принуден да се намеси, преди оркът да направи човека на кайма, което изобщо не беше майтап. Мазълкранк предпочиташе да се бие с нехранимайковци и пияници, защото можеше да се справи лесно. Но да се биеш с побеснели орки, беше истинска лудост и Мазълкранк предпочиташе да стои възможно най-далече от тях.
При битки като тази обикновено му се налагаше да вади своята пушка с мрежа и всеки път, когато го правеше, рискуваше някой да си помисли, че той всъщност не може да борави с глупавия предмет. О, разбира се, можеше съвсем лесно да стреля с него — всеки идиот можеше да го направи; просто го насочваш и дърпаш спусъка, като сгъстеният въздух изстрелва мрежата, която улавя този, по който стреляш, — но неговият прицел не беше добър и мрежата винаги пропускаше целта, което обикновено предизвикваше голяма бъркотия. За щастие видът на бияч, който насочва пушка с гигантско дуло към теб, беше достатъчен да прекрати повечето кавги — или най-малкото да ги забави дотолкова, че да пристигне подкрепление.