Като вдигна своята пушка мрежа и надявайки се с цялата си душа и сърце да не му се наложи да я използва, той изкрещя:
— Добре, достатъчно! Престанете, и то веднага, или всички ще загазите, разбрахте ли?
Клат, който тъкмо се канеше да се нахвърли върху човешкия капитан, спря намясто. Неговата жертва с кръв, течаща от носа и устата, извика:
— Той ме нападна! — Гласът на човека звучеше странно вероятно в резултат на счупения му нос.
— Но ти си го заслужаваше, защото се отметна от думите си — просъска с насмешка Клат.
— Това не е причина да убиеш някого!
— Казах, престанете! — извика Мазълкранк, преди Клат да отговори. — И двамата сте арестувани. Или ще се усмирите, или ще ви разпарчетосам, без да ме е грижа. — Той погледна към воините орки и към човешките войници: — Това е територия на гоблините, което значи, че аз командвам тук, ясно ли е? Затова имате две възможности — да ми помогнете да вкарам тези двамата в кафеза, докато със случая се заеме арбитър, или да си вдигнете задниците от Рачет. Вие избирате.
Формално Мазълкранк беше прав. Той нарочно удебели гласа си, като се надяваше да придаде на думите си по-голяма тежест. Но също така знаеше, че по никакъв начин не може да ги спре, ако те решат да не му обръщат внимание и да продължат да се бият. Ако стреляше с пушката мрежа, само щеше да улови някой от коловете за привързване на животни или нещо подобно.
За негово облекчение един от хората каза:
— Ще направим както искаш.
Очевидно орките не искаха да им се припише обвинението, че точно те нарушават суверенитета на Рачет, и затова единият от тях бързо каза:
— И ние ще се подчиним.
Като поведе Клат и кървящия човек обратно към вътрешността, Мазълкранк се опита да нормализира дишането си, преди да започне да се задъхва. Той не беше пригоден за подобни емоции. Запита се за каква ли друга работа става. Определено вече беше загубил мотивация да работи като бияч.
Майор Дейвин беше толкова ядосан, че започна да скубе брадата си и трябваше да напрегне волята си да спре. Последния път, когато се ядоса така, отскубна цял сноп косми, което беше не само болезнено, но и в разрез с правилата за носене на униформата.
Причина за неговия гняв бе докладът на ефрейтор Рич, който бързо се беше завърнал от Рачет в Нортуоч.
— Наистина ли са арестували капитан Джок?
— Ако трябва да бъда откровен, да, сър — каза Рич, — те арестуваха и онзи орк, сър. Когато спорът се разгорещи, един от биячите гоблини се намеси.
— И ти си им позволил да арестуват Джок?
Рич замига:
— Нямах друг избор, сър. Рачет е под юрисдикцията на гоблините. Ние нямаме…
Дейвин поклати глава:
— Нямаме правомощия, знам, знам. — Той стана от стола си и започна да крачи из кабинета, отправяйки се първо към вратата. — Това е абсурдно. Ние не трябва да търпим такава идиотщина.
— Сър, не знам какво те ще…
— Орките стават все по-нахални. Да се опитват да ни мамят по този начин! — Той се обърна и закрачи към прозореца.
Кимайки бързо с глава, Рич каза:
— Това очевидно е така, сър. Плодовете които ни предлагаха, ами те просто бяха развалени, сър. Това си беше чиста обида. И освен това оркът нападна капитана. Без никаква причина.
Когато стигна до прозореца, майорът спря. Той се загледа навън към Голямо море. Вълните кротко се плискаха в пясъчния бряг. Пред него се разкриваше мирна и спокойна гледка, която — Дейвин знаеше — беше привидна.
— Положението вече е извън контрол. Ако орките продължават в същия дух, само въпрос на време е да започнем отново война.
— Не мисля, че това ще стане, сър. — Рич беше скептичен, но Дейвин разбираше нещата по-добре.
— О, ще стане, ефрейтор, за това може да си абсолютно сигурен. И с таурените и троловете на тяхна страна, те ще ни победят — освен ако не бъдем подготвени. — Той се обърна към вратата: — Редник!
Влезе редник Орейл. Както винаги, когато видя адютанта си, Дейвин въздъхна. Независимо колко пъти му бяха взимани проби, ризницата на младия редник винаги изглеждаше твърде голяма за него.
— Да, сър?
— Изпрати веднага съобщение на Терамор. Имаме нужда от подкрепления, колкото е възможно по-скоро.
— Да, сър, веднага, сър. — Орейл поздрави и напусна наблюдателницата, за да потърси гадателския камък, доставен от лейди Праудмуър за по-бърза връзка между Нортуоч и Терамор. Чрез него не можеха да се водят обстоятелствени разговори, но можеха да се изпращат съобщения.