Рич се почеса по бузата замислено:
— Ъъъ… сър, с цялото ми уважение, всичко това… дали това е наистина добра идея, сър?
— До голяма степен. — Дейвин отново седна на бюрото си. Сега, когато бе решил да действа, вече не изпитваше желание да скубе космите от брадата си. — Няма да позволя на зеленокожите негодници да ни заварят неподготвени.
Дванадесет
Игуен наистина желаеше досадната млада жена просто да си отиде.
И разбира се, това нямаше да стане. Игуен беше прекалено голям реалист, за да мисли иначе. Но това не й попречи да го желае с цялото си сърце. В продължение на две десетилетия тя беше живяла сама и започна да го оценява. Всъщност през тези двайсет години тя беше по-щастлива, отколкото през стотиците години преди изгнанието й в Калимдор.
Тя искрено се бе надявала платото, заобиколено от недостъпни планини, да е достатъчно отдалечено, а магическите защити, които бе спуснала, да са толкова слаби, че да не може никой да я открие. Имайки предвид настоящето, това беше невъзможна надежда.
— Не мога да повярвам, че сте още жива.
Тази Праудмуър говореше като хлапе. Игуен знаеше, че това не е обичайното й поведение, защото веднага се бе променила, когато разбра коя е жената пред нея.
Праудмуър продължи:
— Вие винаги сте били героиня за мен. Когато ме обучаваха, изучавах записките с вашите дела — вие сте били най-великата Пазителка.
Потръпвайки при мисълта какво тези дърдорещи стари глупаци от Виолетовата цитадела може да са написали за нея, Игуен каза:
— Едва ли. — Неспособна повече да понася цялото това внимание, тя вдигна кофата с вода и се запъти обратно към хижата. Ако имаше късмет, Праудмуър щеше да я остави на мира. Но днес Игуен не беше късметлийка.
Праудмуър я последва:
— Именно заради вас станах магьосница.
— Достатъчно основание да съжалявам, че аз съм станала такава — промърмори тя.
— Не разбирам защо сте тук? Защо никой не знае, че още сте жива? Честно, бихме могли да използваме помощта ви срещу Пламтящия…
Като изпусна кофата на земята, Игуен се извъртя към Праудмуър:
— Тук съм по мои собствени причини и те не са ваши, за да ги знаете. Сега ме оставете на мира!
За съжаление тези думи накараха Праудмуър единствено да изостави поведението на тийнейджър и да се върне отново в образа си на лидер, какъвто тя явно беше.
— Страхувам се, че не мога да направя това, Магна. Ти си твърда важна за…
— Не съм важна за нищо! Не разбираш ли, глупаво малко момиче? Не ставам за компания на хора — или на орки, тролове, джуджета, както искаш го наречи.
Това отново върна детинската невинност. Игуен усети магията да бушува в нея и разбра, че макар и дете, тя беше доста силна. В крайна сметка беше проникнала през защитите, без Игуен дори да забележи, а това означаваше определено майсторство.
— Аз не съм малко момиче. Аз съм магьосница от Кирин Тор.
— А аз съм на хиляда години, така че що се отнася до мен, трябват ти няколко века, преди да си помисля да ти викам нещо по-различно от малко момиче. Сега си отивай, искам просто да остана сама.
— Защо? — Праудмуър прозвуча искрено объркана, което накара Игуен да си помисли, че всъщност младата магьосница не беше чела историята й — или че тя е била изцяло преиначена. Момичето продължи: — Вие сте тази, която проправихте пътя на жените към магьосничеството. Вие сте един от невъзпетите герои на Азерот. Как може да обръщате гръб на…
— Ето така. — Игуен се обърна и влезе в къщата, като изостави кофата. Щеше да я вземе по-късно.
Естествено Праудмуър не се предаде, а я последва през паянтовата дървена врата.
— Магна, ти…
В този момент, застанала в това, което шеговито наричаше всекидневна — беше единствената стая в колибата, така че служеше едновременно за спалня, кухня и трапезария — тя извика:
— Престани да ме наричаш така! Аз вече не съм маг, изобщо не съм героиня и не съм те канила в къщата си. Казваш, че съм проправила пътя на жените към магьосничеството — аз съм по-скоро най-основателната причина жените изобщо да не стават магьосници.
— Грешите — каза Праудмуър. — Точно заради вас…
Като постави ръце на ушите си, Игуен извика: