И други започнаха да се оплакват от орките. Един мъж — биячът до войника — удари така силно с халбата си по бара, че изплиска бирата върху черепа. Ерик с въздишка грабна един парцал и го избърса.
Преди време Маргоз щеше да бъде твърде уплашен, за да се разхожда сам по тъмните улици на Терамор. Наистина престъпността не беше най-сериозният проблем на толкова затворената общност на Терамор. Всеки познаваше почти всички останали, а ако не познаваше някого, то познаваше друг, който го познаваше — така че криминалните деяния бяха истинска рядкост. Тези, които ги извършваха, обикновено биваха бързо и жестоко наказвани от войниците на лейди Праудмуър.
Все пак Маргоз беше малък и слаб, а големите и силните имаха склонност да налитат на малките и слабите, така че Маргоз по принцип избягваше да ходи сам през нощта. Човек никога не знаеше кой голям и силен се спотайва, за да покаже колко голям и силен е, като набие някой по-малък. Неведнъж Маргоз беше ставал точно този малък и бързо научи, че е най-добре да правиш това, което ти казват, и да ги оставиш доволни, за да не се стига до насилие.
Но Маргоз вече нямаше подобни страхове. Дори никакъв страх. Сега той имаше покровител. Наистина, трябваше да изпълнява неговите заповеди, но този път наградата беше сила и богатство. Преди наградата се изчерпваше с това да не бъде пребит до смърт. Може би това беше просто замяна на един вид сковаващ вътрешностите му страх с друг, но Маргоз мислеше, че така е по-добре за него.
Соленият бриз се носеше откъм пристанището. Маргоз пое дълбоко въздух, докато мирисът на вода го съживи. В „Демънзбейн“ той поне беше казал част от истината: беше рибар, макар и невинаги особено успешен рибар. Но той не се беше бил срещу Пламтящия легион. Дойде тук, когато вече бяха отблъснати, с надеждата да има повече шанс, отколкото в Кул Тирас. Не беше негова вината, че мрежите му бяха по-калпави от установения стандарт — такива можеше да си позволи, но кажеше ли това на пристанищните власти, бе повече от ясно къде щеше да попадне. Но където и да попаднеше, все той губеше.
В крайна сметка той пристигна в Калимдор, повлечен от множеството, което се надяваше да намери поминък в това владение на лейди Праудмуър. За жалост Маргоз нито беше единственият рибар, нито беше от най-добрите.
Преди да се появи покровителят му, той беше на прага на разрухата. Не ловеше достатъчно дори за прехрана, камо ли за да отделя за продан. Даже сериозно се замисляше дали просто да не грабне котвата от лодката си и да се хвърли през борда с нея. Да се отърве от мизерията веднъж-завинаги.
Точно тогава се появи покровителят му и нещата тръгнаха към добро.
Скоро Маргоз стигна до скромното си жилище. Неговият покровител не му беше позволил да се нанесе в по-добра квартира, въпреки молбите му. Той наричаше неподобаващо хленчене оплакванията от липсата на добро проветрение, оскъдната мебелировка и плъховете. Освен това твърдеше, че подобна внезапна промяна в положението му ще привлече внимание, а засега Маргоз трябваше да остане незабелязан — до тази вечер, когато му бе наредено да отиде в „Демънзбейн“ и да започне да насажда настроения против орките. Преди той никога не би посмял да пристъпи прага на такова заведение. Типовете, които го биеха, се събираха точно в подобни места и той предпочиташе да ги избягва. Или по-скоро — преди предпочиташе да ги избягва.
Маргоз влезе в стаята си — сламеник не по-дебел от филия хляб, чаршаф от зебло, от който се изприщваше и затова го използваше само през зимата, когато ставаше непоносимо студено, като дори и тогава го ползваше с неохота, стар фенер и други мизерни вещи. Едър плъх се стрелна в една от многобройните дупки в стената.
Въздъхвайки тежко, се успокои и се замисли. Знаеше какво следва да направи. Освен забраната да се пренесе в по-добро жилище, това, което Маргоз най-много мразеше в отношенията си със своя покровител, беше мирисът, който оставаше от него впоследствие. Вероятно беше някакъв страничен ефект от магията, с която си служеше неговият покровител, но каквато и да беше причината, това дразнеше Маргоз. Все пак заслужаваше си заради силата. И възможността да се разхождаш по улиците и да пиеш в „Демънзбейн“ без страх от физическо отмъщение.