— Проводник за какво?
Игуен извади няколко единици от оценката за учителя на Праудмуър.
— Нима не знаеш магията за проникване на Метр?
Праудмуър поклати глава.
— Повечето от свитъците на Метр бяха погубени преди десетина години. Аз изучих опазените, но тази не ми звучи познато.
— Жалко — беше всичко, което Игуен можеше да каже. За нея беше маловажно чии защити са поставени наоколо, доколкото те я пазеха тук. Тя не искаше нищо друго, освен да изживее остатъка от живота си далече от света, на който вече беше причинила достатъчно вреди.
— Защо си така изнемощяла?
Игуен въздъхна. Тя очакваше този въпрос.
Явно Праудмуър трябваше да чуе цялата история. Или най-малко версията на Игуен.
Двайсет и пет години по-рано…
Медив се беше заселил в кулата Каразан в планината Редридж, разположена насред поредица от възвишения. Заобиколен единствено от лозя и плевели — старите дървета на Елвинската гора вече не растяха нависоко; те погинаха, след като Медив се установи да живее там — острият хълм, на който се намираше кулата на Медив, имаше формата на човешки череп.
Игуен я сметна за подходяща. Тя се приближи до мястото пешком, без да иска да предупреждава сина си за своето пристигане.
Пазителите на Тирисфал бяха мъртви. Сега из Азерот вилнееха орки. В целия свят бушуваше война. Откъде произтичаше всичко това?
От нейната собствена плът и кръв.
Тя не можеше да си представи как е възможно това. Беше родила Медив, за да продължи нейното дело, а не да го разруши.
Едва когато се озова пред портата, тя го усети. Нейният син беше тук, както и Мороуз, икономът, и готвачката — въпреки че последните двама спяха по стаите си. Но тя почувства и някой друг, някой, чиято същност се преплиташе с тази на сина й. Някой, когото тя беше победила векове по-рано.
Без повече да се опитва да демонстрира деликатност, тя направи магия за вятър, който се стовари в портата, а силите на вихъра разтърсиха гората.
Синът й стоеше от другата страна. Той беше наследил високия ръст на Игуен и очите й; от Нилъс Ерън беше взел широките рамене и грациозния нос. Неговата посребряла коса беше вързана отзад на внушителна конска опашка, а прошарената му брада беше добре подстригана. Кафеникавата му мантия се спускаше зад него, развявана от бриза.
И все пак съществото, което стоеше пред нея, не приличаше на нейния син. Защото, въпреки че нейните очи виждаха Медив, цялата й магическа същност виждаше единствено Сарджерас.
— Как е възможно? Аз те убих.
Медив се изсмя с демонски смях.
— Майко, наистина ли си толкова глупава? Наистина ли смяташ, че едно обикновено момиче може да унищожи величие като Сарджерас? Той те използва. Използва те, за да направи мен. Той се притаи в теб и когато ти толкова изкусно прелъсти баща ми, той прехвърли същността си в моя зародиш. Той е мой постоянен спътник — мой наставник, родителят, който ти никога не ми позволи да имам.
Игуен не можеше да повярва. Как можеше да е била толкова сляпа?
— Ти погуби Съвета.
— Нима не си казвала винаги, че те са глупаци?
— Не е в това въпросът! Те не заслужаваха да умрат!
— Разбира се, че заслужаваха. Не си ме учила достатъчно, майко. Ти винаги беше твърде заета със задълженията си на Пазител, за да отгледаш наистина сина, който роди, за да те наследи. Но един урок, който успя да ми дадеш в един от редките случаи, когато се трогваше да признаеш съществуването ми, беше, че Съветът са глупаци. Тъкмо Сарджерас ме научи каква трябва да е окончателната съдба на всички глупаци. Виждаш ли, майко, аз научих всичките си уроци много добре.
— Престани да се преструваш, Сарджерас — каза тя. — Престани да говориш с гласа на сина ми.
Медив отметна глава назад и се изсмя.
— Не разбираш ли, малко момиче? Аз съм твоят син! — Той вдигна ръце. — И аз съм твоят край.
Това, което последва, се случи много по-бързо, отколкото Игуен си представяше. Тя си спомняше много малко от подробностите, което вероятно беше милост за нея. Това, което със сигурност помнеше, беше, че все по-трудно и трудно се противопоставяше на магиите на Медив — или по-скоро на Сарджерас, докато той все по-лесно и по-лесно парираше нейните.