Изнемощяла, победена, кървяща, Игуен се строполи на стоманения под на кулата на Медив, едва способна да вдигне глава. Синът й застана над нея, смеейки се:
— Защо изглеждаш тъжна, майко? Аз съм точно такъв, какъвто ме направи. В крайна сметка ти ме роди, за да изиграеш Съвета и да продължиш наследството си. И го направи. От момента, в който физически унищожи Сарджерас, като по този начин му позволи да се засели в теб, твоето наследство трябваше да укрепи волята на Сарджерас. Сега вече постигна целта си. — Той се усмихна. — Още един трън в очите на Съвета, а?
Кръвта на Игуен се смрази. Това бяха нейните мисли при зачеването на Медив. Тя никога не беше произнасяла на глас тази фраза, със сигурност не и пред Медив. Наистина първоначално нейното присъствие в живота му беше незначително, предимно за негова собствена защита — не можеше да разкрие, че нейният син е в Стормуинд, защото се страхуваше, че нейните врагове ще го използват срещу нея. В действителност му каза, че е негова майка едва когато той мина пубертета.
В този момент тя прекрати всякаква съпротива. Не желаеше повече да живее в свят, който бе предала. В желанието си да свърши добре своята работа, да докаже на Съвета, че не са прави, като искат да я освободят, тя допринесе за победата на демоните.
Откакто беше приключила с чиракуването, Игуен не беше плакала. Раждането на детето й, смъртта на родителите й, загубите, претърпени от демоните — нищо не беше я накарало да плаче. Тя винаги беше по-силна от нещастието. Но сега, когато вдигна глава към сина си, който се присмиваше на нейното страдание, сълзите свободно се стичаха по бузите й.
— Убий ме.
— И да те отърва от мъките? Не бъди глупава, майко. Казах, че съм твоят край, не твоята смърт. Това — да те оставя да умреш — няма да компенсира онова, което си ми сторила. — Сетне той измърмори заклинание.
Преди осем века Съветът й беше дал могъществото на Пазителя и това беше най-прекрасното изживяване в живота й. Беше нещо като проглеждането на слепец. Когато тя предаде това могъщество на Медив, не беше толкова прекрасно, но все пак тя беше доволна, че е създала наследството си, а раздялата с могъществото беше лека и приятна, като унес преди заспиване.
А сега могъществото й беше отскубнато от Медив и се чувстваше като внезапно ослепяла, онемяла и оглушала. Тялото й беше лишено от жизненост — приличаше на изпадане в кома. В кома, но будна, съзнавайки всичко, което става. И тя осъзна, че ако остане тук, Медив — или по-скоро Сарджерас — ще я задържи. Щеше да бъде затворена в тъмницата на кулата, да вижда и чува всичко, което става, да научава за всяко пъклено дело, което синът й извършва от името на Сарджерас.
Разбра и нещо друго — все още беше млада. Което означаваше, че Медив не й беше отнел магията против състаряване.
И това бе нейното спасение. Тя мобилизира малкото си останала сила и освободи магията, предпазваща я от стареене, като я грабна, впримчи и преобразува в магия за телепортиране, която щеше да я отнесе далеч оттук.
Няколко мига по-късно с вече побеляла коса, със съсухрена кожа и изтънели кости тя се озова в Калимдор сред тревист район в планината на източния бряг на континента.
С тих глас Праудмуър каза:
— Това трябва да е било ужасно за теб.
— Наистина беше. — Игуен потрепери. Всъщност беше още по-лошо, но тя бе спестила подробностите за успокоение на Джейна. В действителност се беше опитала да говори с Медив разумно, да му поиска обяснение за стореното — сякаш на Сарджерас му беше нужен разум. Но тя не виждаше смисъл да обременява Праудмуър — смисълът на историята беше да се видят дълбините на нейната собствена глупост. Тя продължи: — Когато дойдох тук, успях да използвам малкото магьосничество, което ми беше останало, за да установя, че няма никой наблизо. Построих колибата си, засях градинката, изкопах кладенеца. Защитите се пропукаха едва когато Трал и неговите хора се установиха наблизо.
— Не съм учудена. — Имаше странна нотка в гласа на Праудмуър, сякаш знаеше нещо, което Игуен не разбираше.
— Какво означава това?
Преди Праудмуър да успее да отговори, Игуен долови нещо. И Праудмуър го чу. И двете се обърнаха на юг. Звучеше познато, звук от нещо, което Игуен не беше виждала с години.
Няколко секунди по-късно разбра и си спомни — въздухът свистеше около голям дирижабъл, който точно в този момент заобикаляше един от върховете на Блейдскар. Игуен предположи, че някакъв маг — или най-малко екстрасенс — се намира на борда.