— Няма нужда да бъда на две места едновременно. — Тя закрачи към входа на нейния кабинет. Лорена и Игуен си размениха объркани погледи и я последваха.
Когато влязоха, те видяха лейди Праудмуър да тършува трескаво сред свитъците на нейното бюро, преди да изрече:
— Аха!
Тя се обърна и показа един камък, изрязан в интересна форма. Сетне камъкът започна да свети…
Деветнадесет
— Сър, орките издигнаха лагер.
Майор Дейвин започна да скубе косми от брадата си, да вървят по дяволите правилата за носене на униформата.
— Колко?
Свивайки рамене, ефрейтор Рич отвърна:
— Невъзможно е да се каже със сигурност, сър.
Дейвин затвори очи и преброи до пет.
— Опитай да отгатнеш.
Отново свиване на рамене.
— Постовият смята, че има най-малко шестстотин, сър, но е трудно да се каже със сигурност, сър. Те стоят достатъчно далеч, за да не нарушават границите или друго, но…
Като усети колебанието на Рич, Дейвин въздъхна и го подкани.
— Но какво?
— Ами, сър, сега те просто изчакват, но не мисля, че това ще продължи дълго, сър. Особено когато тези лодки пристигнат.
Дейвин отново въздъхна. Изглежда, тези дни той само въздишаше. Десетки лодки, превозващи орки и тролове, миналия ден се бяха отправили на юг през Голямо море, насочвайки се директно към Нортуоч. Те щяха да пристигнат до два-три часа.
В този момент Дейвин трябваше да вземе решение. Нарежданията на шамбелан Кристоф бяха да удържи Нортуоч на всяка цена. А Дейвин нямаше никаква представа как се очаква да го направи.
Дори не искаше да става войник: Често казано, той имаше склонност към насилие, което категорично привлече човека, който набираше новобранци в неговото село като момче, но също така беше и абсолютен страхливец. Успя да прикрие това с тренировки предимно, като не се оставяше никога да попадне в опасност. Ако всичко това беше актьорска игра, Дейвин изобщо нямаше проблеми. Да използва меча си по сламена кукла? Без проблем. Но истинска битка срещу противник от плът и кръв? Тогава той беше безпомощен.
Така че първия път, когато се изправи срещу друго лице, си помисли, че е обречен. Но извади късмет, че беше в състава на особено способна част. Дейвин не направи почти нищо, когато се сблъска лице в лице с изменническите джуджета, които се опитваха да избягат след неуспешен опит да свалят съществуващото правителство. Но останалите от неговата част се справиха отлично, като заловиха или убиха всички джуджета. Дейвин успя да се възползва от славата на своите другари.
Сетне дойде Пламтящия легион.
Беше ужасно. Навсякъде около него умираха хора. Лордерон беше разрушен. Хората и орките се биеха рамо до рамо. Целият свят се беше обърнал с главата надолу. Дейвин така и не разбра защо лейди Праудмуър избра да се съюзи с орките — те бяха дяволи, не много по-добри от самите демони, — но никой не се консултира с Дейвин.
Най-ужасният му ден беше в някаква гора. Дейвин дори не знаеше къде се намира, знаеше само че е с разбитите останки от неговата част и един маг, и че се опитват да открият демонска крепост, за да може магьосникът да научи нейните тайни. Задачата му беше проста — да пази магьосника. Всички останали търсеха крепостта. И за нещастие я намериха. Демоните не се отнесоха любезно с идеята.
Веднага щом пристигнаха с пламтящите си очи, Дейвин се паникьоса и се потули зад един от дъбовете. Остави магьосника сам. Магът правеше отчаяни опити да се защити, но в крайна сметка един от демоните го подпали. И докато Дейвин наблюдаваше, подмокрен от страх, от безопасното си убежище, магьосникът, когото трябваше да защитава, крещеше в агония и издъхваше в нечовешки мъки.
Дейвин никога не узна защо демоните го пощадиха. Може би просто не го счетоха за заплаха, което си беше абсолютно сигурно. Независимо от това, когато неговата част беше изтребена до крак и демоните изчезнаха там, откъдето бяха дошли, Дейвин се върна в базата, очаквайки да бъде бичуван заради малодушието си и готов да понесе всички последствия само и само да не му се наложи пак да влиза в битки и да се сблъсква с подобни ужаси.
Вместо това те го посрещнаха като герой — че е оцелял след смъртоносното клане и се връща да докладва какво се е случило.
После получи повишение.
Дейвин беше смаян. Той не беше герой — напротив, беше точно обратното. Но всеки опит да изясни ситуацията водеше само до мнението, че е извънредно скромен. Беше влудяващо — вместо да бъде наказан и уволнен, той беше натоварен със задачата да командва още войници.