— Имаш ли нещо против да опитам малко? — За своя собствена изненада, тя попита срамежливо — още едно чувство, което не предполагаше, че все още таи в себе си.
Побутвайки чинията към центъра на масата, Лорена каза:
— Заповядай.
След като Игуен захапа настървено парче от нещо, което приличаше на наденица от глиган, Лорена попита:
— Искам да те попитам, Магна, как възприемаш това?
— Игуен съм — каза тя, докато дъвчеше. — Престанах да бъда Пазител, след като предадох могъществото на сина си. И със сигурност вече не мога да изпълнявам задълженията на титлата си — преглътна тя. — Какво как възприемам?
— Да живееш толкова дълго. Аз съм войник и знам от самото начало, че вероятно няма да доживея до четирийсетата си година. Ти си достигнала осемстотин години — двайсет пъти повече. Просто не мога да си представя това.
Игуен въздъхна продължително — сега дъхът й миришеше на глиганска наденица, още по-неприятно от грога, наречен на същото животно.
— Наистина нямаше много време да се размишлява по въпроса. За нещастие Пазител е денонощна работа. Демоничните заплахи бяха постоянни още преди да се родя. После нападенията зачестиха и вероятно това улесни нещата. А когато не възпирах демони, прикривах доказателствата за тяхното коварство. Повечето хора не знаят за това — или за мен — и Съветът предпочиташе да запази положението такова. — Тя поклати глава. — Странно, предизвиквах ги по толкова много начини, но се придържах към това верую. Чудя се дали не беше грешка. Да, хората може би се чувстваха по-сигурни, като не знаеха истината. Толкова много умряха през последвалите войни — но пък и демоните бяха по-категорично побеждавани. Вашата лейди Праудмуър и нейният приятел орк причиниха повече разруха на демоните, отколкото бяха понесли през последните хиляда години.
— Ние сме заядливи същества, смъртни — захили се Лорена. — Дай ни враг — и ще се бием и ще го преследваме до последния си дъх. И дори повече ако е необходимо.
— Всъщност, полковник, може ли още едно парче?
Лорена се засмя и каза:
— Заповядай.
След като взе още едно парче месо — този път непознато на външен вид, — Игуен се зачуди какво ще се случи, когато всичко това свърши. Вече не намираше идеята да се завърне в малката си хижа в Блейдскар за толкова привлекателна. Джейна беше права — хората и орките бяха изградили тук свой свят и това се дължеше на Медив. Което в крайна сметка значеше, че се дължи и на нея. Може би беше най-добре да пожъне плодовете на своите усилия…
Преди да успее да се отдаде на мислите си, Джейна влезе в трапезарията.
— Открих ги. Трябва да тръгваме бързо. — Младата магьосница изглеждаше омаломощена.
Игуен стана.
— Добре ли си?
— Малко уморена. Ще се оправя — изрече смирено Джейна.
Игуен посочи платото с месо.
— Хапни нещо — няма да си от полза, ако припаднеш, а аз най-добре знам какво става с магии, които не се правят с пълна концентрация.
Джейна отвори уста, сетне я затвори.
— Разбира се, права си, Магна.
Лорена се наведе над Джейна.
— Тя не обича да я наричат така.
При което Игуен се изсмя шумно. Тя наистина започваше да харесва тази жена полковник.
След като Джейна се натъпка със завидно количество месо — Игуен с любопитство установи, че Лорена успя да хапне най-малко от собствената си порция, — каза:
— Горящото острие действа от една пещера на върха на Дредмист13 Пик.
Лорена примигна.
— О, чудесно!
Хвърляйки поглед към Лорена, Игуен попита:
— За какво става дума?
— Върхът Дредмист е кръстен така, защото горната част на планината е вечно забулена с оранжева мъгла.
С примирение Джейна каза:
— Представлява последица от древно демонско проклятие, направено на това място. Вероятно Змодлор го е избрал и заради мъглата, и заради местоположението му, понеже е на еднакво разстояние от Оргримар и Терамор. Във всеки случай моите магически номера ще пазят и трите ни от въздействието на мъглата.
— Добре — изрече пламенно Лорена.
— А Дюри успя да намери това. — Джейна извади от своята мантия свитък с разчупен печат и го подаде на Игуен.