Дейвин отново кимна, този път по-нетърпеливо.
Той продължаваше да стои там като замръзнал, когато Трал заповяда на войниците си да съберат телата на убитите и ранените, да се върнат по лодките си и да се отправят на север към Колкар. Остана застинал с ботуши, потънали в пясъка, с останки от кръвта, черепа и мозъка на Бъркс навсякъде по ризницата и тялото му и докато Трал се изкачи обратно по стълбата на въздушния си кораб и се отправи на север, последван от лодките.
За втори път молитвата му беше чута и явно имаше нещо в цялата тази работа с молитвите.
Беше изумен и от факта, че думите на Трал промениха всичко толкова бързо. Да, неговите зрелищни действия накараха всички да затаят дъх, но това щеше да продължи само минута. Не действията, думите на Трал убедиха орките и троловете да спрат да се бият и да отстъпят.
Колкото и да не му се искаше да признае това за един орк, Дейвин беше впечатлен. Много впечатлен.
Накрая един капитан, чието име Дейвин така и не можа да запомни, колкото и да се опитваше, го сепна:
— Вашите заповеди, майор?
— Ааа… оттеглете се, капитане. — Той изпусна въздишка, каквато дори не подозираше, че може да изпусне, чувствайки се внезапно напълно изтощен. — Оттеглете се!
Двадесет и четири
Преди по-малко от пет минути Игуен беше подканила Змодлор да престане със салонните си номера. Вероятно номерът с безплътния глас би изплашил нормален човек, но дори за всеки начинаещ чирак това си беше евтин трик.
Сега, когато видя огромния, твърдокож, прилепоподобен, огненоок Змодлор, изправен над нея, тя установи, че е по-добре да си беше държала устата затворена. Демоните не бяха красиви същества, но Змодлор беше отвратителен дори по техните стандарти.
Около него се бяха скупчили осем качулати фигури. Вероятно вещерите, които напяваха ритмично.
Джейна бръкна под мантията си и извади свитъка. Игуен беше благодарна, тъй като това означаваше, че скоро ще дойде краят. Сега, когато Змодлор се разкри, Джейна вече можеше да направи магията за прогонване.
Но внезапно Джейна извика и се строполи на пода.
— Джейна! — Игуен изтича към младата магьосница.
Лорена като предан воин застана между демона и лейди.
Капчици пот избиха на челото на Джейна, след като успя да се изправи на колене. Със стиснати зъби тя каза:
— Вещерите… блокират магията.
На такова близко разстояние Игуен усещаше магията на вещерите. Беше слаба, но броят им удесеторяваше силата й. Все пак маг от ранга на Джейна би трябвало да я преодолее.
Освен, разбира се, ако не беше изтощена.
Джейна се бореше — Игуен го усещаше — и губеше почва пред слугите на Змодлор.
Чудесно, много по-добре, отколкото съм очаквал. Ще се погрижа орките да бъдат обвинени за смъртта на Праудмуър. Това ще подлуди хората. Нищо няма да ги спре да започнат война, а без нея като водач те ще загубят — но не и преди да убият възможно най-много орки. Ще бъде възхитително!
— Няма да стане — промърмори Игуен. Оставаше й едно-единствено средство.
Беше преди около четири години, когато тя върна Медив. Тогава това й отне цялото магьосничество. Така беше казала на Джейна — но магьосническите умения никога не се губеха изцяло. Двайсет години след началото на изгнанието й в Блейдскар тя бе успяла да натрупа достатъчно магическа мощ, за да може да върне сина си. Въпреки че не беше възстановила много от силата си през тези четири години, тя притежаваше достатъчно, за да свърши необходимото. Поне се надяваше да е така. Ако не — нямаше значение, тя беше живяла почти цяло хилядолетие. Както Лорена красноречиво отбеляза — безумно много време.
Пот се стичаше по лицето на Джейна. Беше коленичила със стиснати юмруци, поставени на бедрата й. Магията, която самата тя беше написала, пулсираше във вените й и се опитваше отчаяно да преодолее препятствията, заложени от вещерите.
Падайки на колене до Джейна, Игуен грабна с двете си ръце левия юмрук на жената. Затвори очи, събра мислите си, силите си, цялата си енергия. Като я фокусира, моделира, раздвижи, тя я насочи в нейните ръце… после в китките… след това в дланите й…
И накрая в сърцето на Джейна.
Обзе я умора. Костите й натежаха, мускулите я заболяха, а дъхът й излизаше на пресекулки. Без да обръща внимание на всичко това, Игуен продължаваше да се концентрира и да отдава живота си, магьосничеството си, цялата си душа на Джейна Праудмуър.
Джейна отвори очи. Обикновено леденосини, сега те изглеждаха огненочервени.