Свали пътническия си плащ и се отправи към помещението в дъното на коридора. Условията там бяха спартански, но за негова радост обзавеждането включваше глинена стомна със студена вода, дълбок леген и напукано, но все още годно огледало. За момент се поколеба дали да не ползва заклинание, за да затопли водата, но в края на краищата реши да посрещне предизвикателството мъжки.
След като се изми, Каджар се почувства освежен, а когато най-после захвърли прашните си дрехи и се преоблече с чиста риза, която стигаше почти до коленете му, и здрав вълнен панталон, вече можеше да каже, че е съвсем нов човек. Всъщност това бе работното му облекло. Накрая извади нож за хранене от раницата и след кратък размисъл го напъха в единия си ботуш.
Когато излезе отново в коридора, изведнъж осъзна, че няма представа къде се намира кухнята. Отвън не бе забелязал други постройки освен конюшнята и ковачницата, така че помещението, където приготвяха храната, навярно се намираше в самата кула. Сигурно беше на приземния етаж, за да има достъп до кладенеца. И вероятно се намираше близо до банкетната зала, нищо че последната изглеждаше запусната от години.
Лесно откри галерията, през която бяха минали на идване, но му отне известно време, докато намери тясното вито стълбище, водещо към залата. Оказа се, че огромното прашно помещение има няколко изхода. Каджар избра най-близкия и тутакси попадна в задънен коридор, по чието протежение се редуваха празни стаи, наподобяващи тази, в която беше настанен той самият.
Вторият му опит доведе до абсолютно същия резултат.
Третият изведе младежа право в сърцето на начеващо сражение.
Този обрат в събитията го свари напълно неподготвен. Както си слизаше по покритите с каменни плочи стъпала, чудейки се дали няма да му трябва карта, за да се придвижва из кулата, изведнъж покривът над главата му изчезна и на неговото място се появи небе с цвета на прясна кръв. Каджар се озова заобиколен от мъже в брони, въоръжени и готови за битка.
Бързо отстъпи назад, ала коридорът зад гърба му се беше стопил и сега на мястото му се виждаше само мрачен и безплоден пейзаж. Мъжете наоколо крещяха и сочеха нещо, ала независимо от това, че се намираха съвсем близо до него, гласовете им звучаха така, сякаш идваха изпод земята.
„Сънувам ли?“ — запита се той. Навярно умората го беше надвила и той бе заспал на пода в коридора, а сега имаше кошмар, породен от собствените му притеснения. Ала горещината на умиращото слънце, лекият ветрец и виковете на хората наоколо изглеждаха съвсем реални, макар да ги долавяше като през пелена. Сякаш внезапно се беше отделил от света край себе си и сега обитаваше свой малък остров, а реалността го докосваше едва-едва.
Сякаш самият той се бе превърнал в призрак.
В потвърждение на тази нелепа идея войниците не му обръщаха никакво внимание, като че ли наистина беше дух. Каджар посегна плахо към един от тях. За негово облекчение ръката му не премина през облеченото в метал рамо на мъжа. Макар усещането да бе някак аморфно, все пак можеше да почувства леките неравности по повърхността на бронята и това го успокои до известна степен.
Личеше си, че тези хора бяха водили сериозна битка съвсем наскоро. Повечето имаха грозни белези от рани, а някои носеха превръзки под смачканите си шлемове и брони. Остриетата на оръжията им бяха нащърбени и изцапани със засъхнала кръв.
Каджар огледа техните позиции. Бяха на върха на ниско възвишение, представляващо съвсем лека гънка сред ширналото се поле. Дърветата наоколо бяха изсечени и превърнати в груби укрепления, защитавани от навъсените воини край него. Ала ниските барикади не можеха да бъдат наречени редут в пълния смисъл на думата. Явно мъжете бяха избрали това място поради липсата на по-подходящо.
Войниците започнаха да се отдръпват встрани и между тях премина някакъв едър човек с широки плещи и бяла брада, който очевидно беше командир на отряда. Неговата броня бе също толкова очукана, но той я носеше върху пищни алени одежди, които биха били съвсем на място из коридорите на Кирин Тор. Ръбът на плаща му беше обточен с могъщи магически руни. Каджар разпозна някои от тях, но останалите виждаше за пръв път. Снежнобялата брада на водача беше дълга и се спускаше на вълни по предницата на бронята му. Носеше червена барета със златна значка точно над веждите. В едната си ръка държеше жезъл, украсен със скъпоценен камък, а в другата — тъмночервен меч.
Старецът закрещя нещо на войниците. Каджар имаше чувството, че гласът му прилича на бушуващ ураган. Изпълнявайки неговите заповеди, хората от отряда се разтичаха и заеха местата си край барикадите.