Водачът мина забързано покрай Каджар. Младежът се отдръпна, за да му стори път, въпреки че мъжът вероятно нямаше да го забележи, дори ако минеше право през него.
И все пак командирът долови неговото присъствие. Прекъсна поредната си заповед насред изречението, спря се и погледна право в него. Каджар разбра, че старият магьосник воин го е забелязал. Очите им се срещнаха за миг и младежът долови тежестта на неговия поглед. Беше досущ като всепроникващия взор на Медив, и все пак някак различен, изразяващ огромна умора и напрежение.
Белобрадият воин му кимна отсечено, сякаш го освобождаваше от някакво задължение, сетне се зае отново да крещи заповеди на подчинените си и да подрежда тяхната отбрана.
Каджар понечи да го последва, за да разбере защо старецът го вижда, след като останалите бойци не могат. Искаше да поговори с него и да научи нещо повече за онова, което се случваше тук, ала внезапно над барикадите се разнесе вик. Звучеше уморено, сякаш някой със сетни сили призовава мъжете към последното сражение.
Копия и мечове се надигнаха към небето с цвят на съсирена кръв, после се наклониха към близките хребети, където ерозията беше оставили пурпурните си следи върху ръждивата почва. Каджар погледна в посоката, накъдето се взираха всички бойци, и забеляза прииждаща вълна, оцветена в зелено и черно, която се изливаше откъм най-близкото било. Първо реши, че това е някаква река или чудноват воден прилив, ала бързо осъзна, че срещу тях настъпва огромна армия от зеленокожи воини, облечени в черни брони.
Съществата бяха чудовищна пародия на хората. Имаха тежки челюсти, от които се подаваха огромни бивни. Плоските им носове душеха шумно, мъничките им очички бяха налети с кръв и изпълнени с омраза. Черните им оръжия и богато украсените брони блестяха под светлината на измъченото слънце. В следващия миг ужасяващия боен вик на напредващата армия разтърси земята из основи.
Воините край него нададоха викове на свой ред и започнаха да пускат облаци стрели към зелените същества. Чудовищата в предните редици падаха, но мигом биваха заменяни от други, без това да спре устрема на армията дори за миг.
Вдясно от Каджар проблеснаха мълнии и затанцуваха сред редиците на нападателите. Поразените чудовища закрещяха ужасено, докато плътта се отделяше от костите им. Очевидно магът-воин си разбираше от занаята, но за съжаление приливът на враговете се разреждаше едва забележимо.
После зеленокожите същества ги заляха и буквално удавиха предните редове на грубите барикади под многохилядното си пълчище. Огромните дървени трупи се разлетяха като вейки пред техния устрем. Каджар видя как защитната линия на хората започна да се огъва. Един от воините до него се строполи, пронизан от дълго черно копие. Върху него скочи грозно същество със зелена плът и нададе триумфален вой.
Ужасен, младежът се препъна и побягна назад.
И се блъсна в застаналия на вратата Мороуз.
— Забави се — изхриптя студено икономът. — Помислих, че може да си се изгубил.
Каджар погледна през рамо. Зад гърба му нямаше нито тъмночервено небе, нито пълчища зелени чудовища, а само някаква изоставена всекидневна. Камината зееше празна, мебелите бяха покрити с чаршафи. Във въздуха се носеше мирис на прах.
— Бях… — рече младежът задъхано. — Видях… Бях…
— Пренесен? — предложи Мороуз.
Каджар преглътна шумно и кимна мълчаливо.
— Вечерята е готова — изръмжа прислужникът. — Гледай да не се изгубиш отново.
После се обърна и се затътри нанякъде.
Младежът се зае да проучва помещението, ала не откри никакви следи от магически портал, отворен към друга реалност. Видението (защото не знаеше как иначе да назове своето разтърсващо преживяване) беше свършило също така внезапно, както се бе появило. Обречените войници и техните зеленокожи противници бяха изчезнали без следа. Беше останал единствено споменът, ала дори той бе плашещ. Беше прекалено истински, сякаш всичко се бе случило в действителност.
Ала онова, което го беше уплашило най-много, не бяха ужасните чудовища и кървавата баня, на която бе станал свидетел, а белобрадият магьосник-воин, който го беше съзрял, въпреки че за всички останали бе останал невидим, и който сякаш беше надникнал в сърцето му. Но най-лошото от всичко бе, че възрастният командир имаше съвсем същите очи като Каджар. Лицето беше състарено, косата — побеляла, а държането — далеч по-властно, но очите бяха същите като онези, които бе видял в огледалото само преди няколко минути.