— Сър — прекъсна го Каджар, — казахте, че времето е от съществено значение.
— Времето… — повтори Медив, после кимна и напрегнатото изражение отново се появи на лицето му. — Да! Хайде, не се мотай!
Изричайки това, по-възрастният мъж се обърна и продължи да тича нагоре по стълбите. Младежът го последва с удвоени усилия, чудейки се дали призраците в кулата и ужасното състояние на библиотеката бяха единствената причина повечето от помощниците да се отказват още в самото начало.
В обсерваторията ги очакваше старият кастелан. Тримата излязоха на обширната кръгла тераса, заемаща по-голямата част от покрива.
— Мороуз — прогърмя гласът на Медив. — Златната свирка, ако обичаш!
Прислужникът измъкна от джоба си тънък цилиндър. По повърхността му бяха изрязани джуджешки руни, проблясващи загадъчно на светлината на факлите.
— Позволих си да ги повикам вместо вас, сър. Вече са тук.
Над тях изплющяха огромни крила. Стреснат, младежът погледна нагоре.
От небето се спускаха две огромни птици. Крилата им грееха на лунната светлина.
Не, поправи се момъкът бързо, не бяха птици. Бяха грифони. Имаха телата на големи котки, но главите и предните им лапи наподобяваха тези на скалните орли, а перата им сякаш бяха златни.
Медив му подаде чифт юзди и нареди:
— Яхвай единия и да тръгваме!
Каджар се втренчи в огромния звяр пред него. Грифонът нададе остър писък и удари каменните плочи с ноктестата си лапа.
— Но, сър… Никога не съм… — запелтечи послушникът. — Не зная…
Магьосникът се намръщи.
— На нищо ли не ви учат вече в Кирин Тор?! Нямам излишно време за губене… — Вдигна пръст, докосна челото на Каджар и промърмори няколко думи.
Младежът се олюля и извика от изненада. Имаше чувството, че някой е пробол мозъка му с нагорещен железен шиш.
— Сега вече знаеш — рече Медив. — Хайде, мятай се на грифона!
Каджар обхвана челото си с длан и възкликна ужасено. Наистина знаеше как да нахлузи юздите на грифона и как да го язди — и със седло, и на голо, както правеха джуджетата.
Главата му пулсираше, сякаш придобитото насила знание се опитваше да намери полагащото му се място, ала младежът се зае да изпълнява нарежданията на магьосника.
— Готов ли си? — извика Медив. — Следвай ме!
Огромните зверове забиха яростно с крила във въздуха, за да наберат височина. Създания като тях можеха да носят с лекота дори облечени с ризници джуджета, но макар и само по тънки мантии, далеч по-тежките хора ги затрудняваха.
Каджар дръпна юздите и сръчно накара ездитното си животно да се наклони на една страна, следвайки магьосника, който вече пикираше стремглаво към тъмните върхове на дърветата. Главоболието, предизвикано от докосването на Медив, се беше усилило и в момента цялото чело на младия послушник гореше. Въпреки това той не изпитваше затруднение да управлява звяра, сякаш бе прекарал по-голямата част от живота си на гърба на грифон.
Опита се да настигне магьосника, за да го разпита къде отиват, но после се отказа, осъзнавайки, че свистящият край тях вятър няма да им позволи да разменят нещо повече от неразбираеми викове. Накрая просто се задоволи да следва своя наставник на изток, право към планините, които приемаха все по-застрашителни размери.
Скоро изгуби представа за времето. Умората от дългия ден започна да си казва думата и Каджар взе да клюма. Въпреки това ръцете му стискаха юздите здраво, а грифонът сам поддържаше темпото, водейки се по този на магьосника. Момъкът се отърси от дрямката едва когато завиха рязко надясно и полетяха на юг. Главоболието му бе изчезнало почти напълно; само лекото пулсиране в слепоочията напомняше още за неприятните последици от приложеното върху мислите му заклинание.
Отдавна бяха отминали планинския район и вече летяха над обширна равнина. Безброй малки езерца проблясваха отдолу, посребрени от лунната светлина. Каджар осъзна, че се намират над огромно блато. Ако можеше да съди по светлата ивица над хоризонта вдясно, навярно скоро щеше да съмне.
Медив пикира рязко надолу и вдигна двете си ръце над главата — правеше някаква магия. Каджар се възхити на невероятните му ездачески умения, ала умът му го увери, че също знае как да направлява грифон само с колене. Все пак момъкът се надяваше, че няма да му се налага да прилага подобни рисковани трикове.
Зверовете се спуснаха още по-ниско. Внезапно Медив бе обгърнат от ярка аура, която очерта силуета му на фона на нощта.