Пародия на човек в зелено и черно.
Не беше толкова високо като онези, които бе видял на полесражението под кървавото небе, но приликата бе несъмнена. Тежката долна челюст бе изпълнена с остри зъби и издадена силно напред, лицето изглеждаше зловещо. За пръв път момъкът забеляза, че чудовището има големи, заострени уши. Вероятно го беше чуло още преди да го забележи.
Бронята на създанието беше тъмна на цвят, но бе направена от кожа, а не от стомана, както във видението. В едната си ръка носеше факла, осветяваща грозното му лице, а в другата стискаше копие, украсено с наниз от малки бели предмети. Ужасен, младежът разпозна в тях отрязани човешки уши.
Звярът насочи своето отвратително украсено копие към Каджар и нададе предизвикателен рев. Младият магьосник реагира инстинктивно — вдигна длан и промърмори няколко думи. Крясъкът спря внезапно, пресечен от ярка мълния.
И все пак чудовището бе успяло да предупреди другарите си. Разнесоха се нови викове и цяла дузина прегърбени сенки забързаха към момъка, а откъм блатото се чу шляпането на още множество крака.
Частица от съзнанието на младежа запищя панически, поразена от ужаса на ставащото, ала остатъкът се взе бързо в ръце и започна да прави трезва оценка на ситуацията. След видението, което бе имал в Каразан, Каджар си даваше ясна сметка на какво бяха способни тези създания.
Знаеше, че не е достатъчно могъщ, за да се справи с всичките наведнъж. Незначителната мълния, която бе призовал преди миг, беше достатъчна, за да го изтощи. Още една-две и можеше да припадне.
Значи му оставаше единствено бягството.
Обаче беше сигурен в едно — чудовищата познаваха много по-добре от него околните блата. Ако останеше на малкото песъчливо островче, щяха да го намерят бързо, а ако се насочеше към мочурищата, Медив нямаше да знае къде да го търси.
Вдигна очи към небето, но по него нямаше и следа от магьосника. Дали не се беше приземил някъде встрани, за да се промъкне незабелязано към зверовете? Или пък бе отишъл да повика на помощ воините от Азерот?
А може би беше забравил, че е имало някой с него, помисли си мрачно Каджар.
Погледна назад към тъмните тресавища, сетне извърна очи към приближаващите врагове. На светлината на пламъците се очертаваха все повече сенки, а виковете се чуваха по-начесто.
Момъкът вдигна копието на поваления звяр и се запъти към пожара. Едва ли можеше да призове повече от една или две мълнии, но пък чудовищата не знаеха това. Надяваше се да са поне толкова глупави, колкото изглеждаха на пръв поглед. И също толкова незапознати с възможностите на човешките магьосници.
Ако не друго, поне успя да ги изненада. Последното, което бяха очаквали зеленокожите, бе жертвата им да се появи внезапно, размахвайки като трофей копието на един от техните.
Каджар запрати оръжието си към огъня и към небето се издигна дъжд от искри, после призова малко огнено кълбо, което увисна над дланта му. Искаше чудовищата да виждат кой им говори.
— Напуснете това място! — изкрещя той. — Напуснете това място или ще умрете!
Едно от по-едрите същества се втурна към него и Каджар се видя принуден да произнесе няколко могъщи слова. Мистичната енергия се завихри около ръката, която държеше кълбото, и подскочи към зеленото лице на нападателя. Звярът издаде жалостив вой, вдигна лапи към обезобразеното си лице и се строполи на земята.
— Бягайте! — извика момъкът, влагайки в гласа си цялата твърдост, на която беше способен. В стомаха му се беше образувала топка. Стараеше се да не гледа към овъглените останки, за да не повърне. — Бягайте или ще ви сполети същата съдба!
От мрака изникна запратено към него копие и младият магьосник събра последните си сили, за да го отклони. Веднага след това почувства ужасна немощ. Беше напълно изчерпан. Време бе блъфът му да подейства.
Чудовищата, които го бяха обградили, започнаха да пристъпват неуверено от крак на крак. Усещаше, че е достатъчно да изкрещи още само веднъж и те щяха да побегнат. Това щеше да му даде достатъчно време, за да се спаси. Вече бе решил да се насочи на юг, към лагера на хората.
Изведнъж се разнесе креслив кикот, който смрази кръвта му. Редиците на зеленокожите воини се разделиха и пропуснаха напред някаква приведена фигура. Звярът беше по-слаб и още по-прегърбен от останалите. Носеше мантия с цвета на съсирена кръв. Лицето му бе също толкова жестоко и неестествено, но в очите му се забелязваше искрица интелигентност.