Съществото протегна ръката си напред, поднесе върха на своята кама към дланта си и прободе кожата. От раната бликна алена кръв и напълни шепата му. Чудовището произнесе някаква груба и дразнеща слуха дума, която Каджар не беше чувал дотогава, и кръвта избухна в пламъци.
— Човек иска играе? — рече създанието подигравателно, без да си дава много труд да говори правилно езика на хората. — Иска играе на заклинания? Нотгрин може играе!
— Напуснете сега или ще умрете! — направи още един опит младежът, ала гласът му бе станал треперлив и зеленокожото същество просто се изсмя. Каджар се огледа, търсейки път за бягство, като се чудеше дали би могъл да грабне в движение някой от мечовете, паднали на земята.
Нотгрин пристъпи към младежа със злорада усмивка. Тъкмо в този момент две от съществата запищяха, обхванати от ненаситни пламъци. Това се случи толкова неочаквано, че стъписа всички присъстващи, включително и Каджар.
Чуждоземният шаман се завъртя към принесените в жертва създания съвсем навреме, за да види как още двама от неговите другари се подпалват като сухи съчки. Писъците им отекнаха в нощта, но бързо утихнаха, заглушени от яростните огнени езици.
На мястото, където бяха стояли те допреди миг, сега се извисяваше Медив. Тялото му беше обгърнато от ярко сияние, което сякаш засмукваше светлината от всички източници наоколо и я излъчваше обратно под формата на яростен, изгарящ очите блясък. Магьосникът изглеждаше напълно спокоен. По устните му играеше лека усмивка.
— Моят чирак ви каза да напуснете това място — произнесе той почти шепнешком. — Трябваше да последвате съвета му.
Едно от създанията нададе нисък, гърлен рев, ала Медив го накара да замлъкне с едно-единствено движение на китката си. Нещо невидимо се стовари право в лицето на чудовището и отнесе главата му с болезнено изхрущяване, а тялото се строполи безжизнено в пясъка.
Останалите зверове се разбягаха във всички посоки. Единствено водачът им, Нотгрин, продължаваше да стои на мястото си. По лицето му беше изписана омраза:
— Нотгрин познава теб, човеко — изсъска той. — Ти онзи, който…
Думите му се изгубиха във внезапен писък, когато Медив замахна и запрати срещу него вълна от въздух и огън. Подобно на жив фойерверк, създанието полетя право нагоре, като не преставаше да крещи. Вопълът му продължи мъчително дълго, докато накрая дробовете му не колабираха от напрежението, а после обгорените му останки започнаха да се стелят по земята като черни снежинки.
Каджар погледна към Медив. Магьосникът се усмихваше доволно, но когато погледът му попадна върху пребледнялото лице на младежа, лицето му стана сериозно:
— Добре ли си, момко?
— Да, сър… — отвърна Каджар, макар да беше напълно изтощен. Направи опит да седне, ала вместо това се строполи на земята.
В следващия миг магьосникът се оказа до него и постави длан върху челото му. Младежът понечи да отмести ръката му, но не можа да събере сили, дори да се помръдне.
— Почивай — произнесе Медив. — Възстанови силите си. Най-лошото отмина.
Каджар кимна и се отпусна изтощено. Погледна към телата край огъня. Навярно в библиотеката магьосникът би могъл да го погуби също толкова лесно, колкото и тях. Какво го бе възпряло? Дали все пак бе разпознал младия си помощник? Или не желаеше да ползва пълното си могъщество срещу друг представител на човешката раса?
Младежът преглътна и изрече с мъка:
— Тези неща. Какви бяха…
— Орки — каза магьосникът. — Бяха орки. Но стига толкова въпроси засега.
Небето на изток просветляваше. Някъде наблизо прозвуча чистият звук на боен рог, после се разнесе тропотът на копита.
— Кавалерията. Най-после — изсумтя Медив. — Както винаги, прекалено шумни и идват със закъснение. Нищо, поне ще се погрижат за бегълците. А сега почивай, млади ученико.
Скоро патрулът нахлу в унищожения лагер. Част от войниците наскачаха от конете, а останалите продължиха по пътя, преследвайки бягащите чудовища. Веднага бяха назначени хора, които да се погрижат мъртвите керванджии да бъдат погребани. Неколцината орки, загинали от меч, а не изпепелени от ръката на Медив, бяха предадени на пламъците.
Малко по-късно магьосникът се появи заедно с командира на патрула. Мъжът бе едър и широкоплещест, като впечатлението се подсилваше още повече от тежката му броня. Лицето му беше обветрено, а брадата — прошарена. Косата на темето му липсваше почти напълно. Над рамото му се подаваше дръжката на огромен двуръчен меч с богато украсен предпазител.