— Сигурен съм, че тепърва ни предстои да говорим за това — добави момъкът.
— Без съмнение. Изглеждаш ми като човек, на когото могат да бъдат доверени много тайни.
— Пък и от няколко дни вече съм негов чирак…
Веждите на воина се повдигнаха.
— Няколко дни? Колко точно?
— Всъщност точно един, ако броим и времето, което остава до залез-слънце — младежът се усмихна сконфузено.
В този момент Медив се върна. Изглеждаше още по-изтощен. Очевидно Лотар очакваше приятелят му да каже нещо, но магьосникът само поклати глава. Рицарят се намръщи и след като си размениха няколко последни любезности, отиде да наглежда спасителната операция. Междувременно се завърна и онази половина от патрула, която бе тръгнала да преследва орките. Както бе предрекъл Каджар, усилията им бяха останали безплодни.
— Готов ли си да тръгваме? — попита Медив.
Момъкът се изправи на крака. Струваше му се, че малкото пясъчно островче сред Черното блато се клати като кораб, попаднал сред бурно море.
— Готов съм — отвърна. — Но не съм сигурен, че ще успея да се справя с грифона, дори и с помощта на… — при тези думи той докосна челото си.
— Не е необходимо — успокои го магьосникът. — Твоят и бездруго го надупчиха и вече се е преселил в един по-добър свят. Ще летим на моя. — Медив вдигна пищялката с гравираните джуджешки руни и изсвири няколко пъти. Кръжащият в небето грифон отвърна с почти същия звук.
Каджар погледна нагоре и рече замечтано:
— Значи вече съм ваш чирак?
— Да — отговори магьосникът с безизразно лице.
— И преминах изпита?
— Да.
— За мен е чест, сър.
— Радвам се — рече Медив и по устните му се разля иронична усмивка. — Защото сега започва трудната част.
Пет
Пясъците на времето
И преди съм виждал такива като тях — рече Каджар.
Бяха изминали седем дни от битката при блатото. Веднага след тяхното завръщане в Каразан обучението му на чирак беше започнало и сега имаше ново дневно разписание. В ранното утро, още преди да са закусили, Каджар упражняваше уменията си под ръководството на Медив. През останалата част от деня помагаше на магьосника в текущите му задачи. Това включваше най-вече воденето на записки и търчането до библиотеката за поредния дебел том. В най-добрия случай му разрешаваха да държи инструментите, докато магът работи.
В момента правеше именно това. Задачата не изискваше особено голяма концентрация и мислите му блуждаеха напосоки. Беше се замислил за своя пръв сблъсък със зеленокожите чудовища от Черното блато.
— Виждал си кого? — промърмори неговият наставник, докато се взираше към поредния си експеримент през голямо увеличително стъкло. Ръцете му бяха въоръжени с напръстници, завършващи с безкрайно тънки игли, играещи около настройката на нещо, което приличаше на мъхеста механична пчела, която помръдваше от време на време с тежките си крила, щом иглите я прободяха.
— Орките — отговори Каджар. — Виждал съм орки и преди.
— Не спомена за тях, когато дойде — уточни Медив. Пръстите му продължаваха да се движат около устройството с изключителна прецизност. — Много добре си спомням, че те питах за расите, които си срещал. Къде си ги виждал?
— Имах видение. Веднага след като пристигнах.
— Аха… Имал си видение. Да ти кажа, много хора имат видения, когато дойдат тук. Вероятно Мороуз вече ти е споменавал за това. Твърде много взе да говори напоследък…
— Моето видение ме отнесе в центъра на някакво бойно поле. Орките ни нападаха. Искам да кажа, нападаха хората, които бяха там.
— Хм… — проточи Медив. Връхчето на езика му се подаде изпод мустаците, докато прокарваше внимателно иглите през медния корпус на пчелата.
— Най-странното бе, че определено не бях на този свят — продължи Каджар. — Не и в Азерот или Лордерон. Където и да бях попаднал, небето беше кървавочервено.
Медив подскочи като ударен от електричество. Иглите докоснаха някакъв деликатен чарк и сложното устройство под увеличителното стъкло проблесна, изпищя тъничко и замря.
— Червени небеса? — повтори магьосникът, като се извърна от работния тезгях и погледна младежа остро. В зелените му очи бушуваше същинска буря, а веждите му се бяха свили заплашително.
— Червени като кръв — потвърди Каджар. Младият чирак смяташе, че вече е свикнал с непостоянните настроения на своя учител, ала внезапното избухване отново го хвана неподготвен и му подейства като удар в лицето.