Гарона кимна и продължи:
— Отначало помислих, че просто се държи самодоволно; че е прекалено самоуверен, досущ като някои от вождовете, с които съм разговаряла. Едва по-късно проумях, че ми е заложил капан. Като ми разкри познанието, от което се нуждаех, старецът ми гласува доверие. Не мога да го предам току-така.
— Да, доверието… То означава много за Медив. Понякога имам чувството, че направо струи на вълни от него. Винаги изглежда толкова сигурен в действията си…
— Именно — съгласи се тя. — А орките са генетично предразположени да се подчиняват на такива лидери… По едно време дори обмислях възможността да напиша на Гул’дан, че съм опознала Медив и не мога… просто не мога…
— Да му навредиш — довърши Каджар вместо нея.
— Да. Прекалено голямо доверие ми гласува проклетият старец… — Гарона въздъхна и продължи: — Ала същото важи и за теб. На другия ден след онази занимателна случка в библиотеката аз му разказах за твоята магия за видения, която бях наблюдавала скришом. Тогава ми се струваше, че именно ти си предизвикал появата на демона. Обаче Медив отговори, че знаел с какво се занимаваш и това не го притеснявало ни най-малко. Дори напротив, твоето любопитство трябвало да бъде поощрявано, защото щяло да ти служи добре занапред. Тъкмо това изказване ме накара да се замисля по-сериозно.
— И реши, че не можеш да го предадеш?
— Да. Той събуди човешката ми половина, дремеща дълбоко в мен. Много отдавна не се бях чувствала по този начин. Според мен старецът вижда нещо повече от обикновен сблъсък между две раси в сегашните събития. Достатъчно могъщ е, за да помете орките с един замах, стига да поиска, обаче така и не го е направил досега. Мисля си, че вярва в нещо различно, нещо далеч по-добро. Ще ми се и аз да знаех какво е…
В библиотеката се възцари тишина, нарушавана единствено от тътренето на Мороуз в коридора.
— Ала напоследък взех да се чудя… — проговори Гарона най-накрая. — Държал ли се е по този начин и друг път?
Загриженият тон на пратеницата напомни на Каджар за разпита, на който го бе подложил Лотар. Поклати глава:
— Винаги е бил непредсказуем, наречи го ексцентричен, ако щеш, но никога досега не съм го виждал толкова… потиснат.
— И мрачен — добави тя. — Дори апатичен. Винаги съм смятала, че ще застане на страната на Азерот, но ето че сега нападат самия Стормуинд, а той не възнамерява да си мръдне дори малкия пръст…
— Навярно това се дължи на… особения му светоглед — рече Каджар, подбирайки думите си изключително внимателно. Не искаше да разкрива пред Гарона истината за Ордена на Тирисфал, независимо от всичките й приказки за доверие и лоялност. — Неговите действия се диктуват от дългосрочни планове. Затова понякога на нас, страничните наблюдатели, ни е трудно да ги разберем.
— Сигурно си прав. Може би това го кара да страни от нас — продума орката замислено.
Мълчанието се проточи отново. Всеки бе зает със собствените си мисли.
— Все пак не се учудвам, че Стормуинд е успял да отблъсне нападателите — обади се Гарона накрая. — Никак не е лесно да унищожиш такава голяма крепост. Първо трябва да отслабиш позициите на защитниците зад стените й.
— Радвам се, че не си главнокомандващ на вашата армия — усмихна се Каджар.
— При нас го наричат „боен вожд“ — поправи го Гарона. — Не че имам реален шанс да стана такъв някога…
— Знаеш ли, има нещо, което се каня да те питам отдавна… — започна младежът колебливо.
Тя го погледна въпросително.
— Във всички доклади нашите офицери споменават своето изумление от огромния брой орки, които срещат по пътя си. Вярно, успели са да ги отблъснат, но човек започва да се чуди как така в Черното блато могат да се скрият толкова много воини.
— Не зная нищо за разположението на войските ни — каза Гарона, — ако имаш предвид това. Нали бях тук през цялото време, за да те шпионирам.
— Да, така е — съгласи се той, — но си мислех за друго. Когато ми разказваше за вашите обичаи, пропусна да споменеш откъде идвате. Какъв е вашият роден свят? И как се озовахте тук? Някакво заклинание ли използвахте?
Върху лицето на пратеницата се изписа странно изражение. Каджар можеше да се закълне, че жената орк се двоуми дали да му отговори. Почти очакваше Гарона да смени темата и затова остана безкрайно изненадан, когато тя започна да разказва:
— Наричаме нашия свят Дренор. Той е див и негостоприемен, с непристъпни планини и безкрайни пущинаци. Растителността е рядка и уродлива, обезобразена от честите бури…