Когато очите на младежа постепенно се нагодиха към слабата светлина, той започна да осъзнава, че първоначалното му впечатление за облеклото на магьосника е било погрешно. По дрехите му имаше фина сребърна бродерия с изискана изработка, която сякаш сама се раздвижи пред очите на Каджар и се превърна в стилизираното лице на древен демон. Младежът примигна и сребърната плетеница се трансформира в навит на кълбо дракон, а после в звездно небе.
Магьосникът продължаваше да не им обръща внимание. Стоеше край прозореца със златен астролаб в едната ръка и бележник в другата. Изглеждаше напълно погълнат от мислите си и Каджар се зачуди дали това не бе едно от „нещата“, за които го предупреди Мороуз.
Младежът се прокашля и пристъпи напред, но прислужникът вдигна ръка предупредително. Каджар замръзна на място, сякаш някой го бе вкаменил.
Икономът застана тихо от едната страна на магьосника в очакване господарят да забележи присъствието му. Измина цяла минута, после и втора. Времето се проточи, заплашвайки да се превърне в цяла вечност. Най-накрая магьосникът остави астролаба и записа нещо в бележника си. Затвори го шумно и погледна Мороуз.
Сега, когато най-после можеше да го огледа добре, Каджар си даде сметка, че Медив изглежда далеч по-стар от предполагаемите си четирийсет години. Лицето му бе уморено и набраздено от дълбоки бръчки.
Мороуз подаде на магьосника измачканото препоръчително писмо. Печатът грееше в кървавочервено, осветяван от нетрепващата светлина на факлите.
Очите на Медив бяха скрити под тежко надвиснали тъмни вежди. Каджар веднага долови силата, струяща от тях. В тези изумително зелени очи имаше нещо могъщо, неконтролируемо и опасно. Магьосникът го огледа набързо и в същата секунда Каджар разбра, че е бил преценен и в крайна сметка едва ли е предизвикал особен интерес. Може би колкото бръмбар или бълха.
След миг магьосникът отмести поглед от младежа и се зае с препоръчителното писмо, а Каджар изпита облекчение, сякаш току-що се беше разминал с гладен звяр. Ала спокойствието му не продължи дълго. Между веждите на Медив се образува едва забележима бръчка и пергаментът на писмото внезапно избухна в пламъци, които започнаха да горят в наситеносиньо.
Когато магьосникът заговори, гласът му бе дълбок и сякаш развеселен:
— И така — рече той, без да се интересува от факта, че бъдещето на Каджар гори в собствената му ръка, — младият ни шпионин най-после пристигна.
Две
Събеседване с магьосник
Наред ли е всичко? — попита Медив и Каджар отново усети изпитателния му поглед върху себе си. Почувства се като бръмбар, който невнимателно е решил да притича през бюрото на колекционер на буболечки. Пламъците бяха погълнали препоръчителното писмо наполовина, печатът се топеше и восъкът капеше върху каменните плочи.
Младежът осъзнаваше, че изглежда нелепо, с широко разтворени очи, пребледняло лице и зяпнала уста. Направи опит да проговори, но успя да издаде само някакъв бълбукащ звук.
Тежките вежди на магьосника се свиха объркано:
— Болен ли си? Мороуз, болен ли е този младеж?
— Може би е настинал — отвърна икономът безизразно. — Дълго се е катерил насам.
Най-сетне Каджар успя да се съвземе и извика:
— Писмото!
— А! — възкликна Медив. — Да, благодаря ти. — Отиде до мангала и пусна горящия пергамент върху въглените. Изведнъж синьото кълбо от пламъци избухна, достигайки почти до тавана, после бързо отслабна и изчезна. От препоръчителното писмо и символа на Кирин Тор върху аления му печат не бе останала и следа.
— Но ти дори не го прочете! — извика Каджар, след което бързо се поправи: — Искам да кажа, сър, при цялото ми уважение…
Магьосникът се засмя тихо и се настани в огромен стол от тъмно резбовано дърво. Пламъците осветяваха набразденото му лице и разкриваха широката усмивка, която се бе изписала на него. Уви, тя не можеше да успокои Каджар.
Медив се приведе напред:
— „О, велики и уважавани магьоснико Медив, Господарю на Каразан, нося ти поздравите на Кирин Тор, най-прославената и силна от всички магически академии, гилдии и сдружения, съветник на крале, учител на просветените, откривател на загадки…“ Нататък писмото продължава в същия дух. Всяко следващо изречение ме уверява в тяхното рядко срещано могъщество. Как се справям дотук?
— Не бих могъл да кажа — отвърна младежът. — Инструктираха ме…
— Да не отваряш писмото — прекъсна го Медив. — Но си го направил, нали?