— Но ти можеш да ни върнеш обратно до момента, в който е бил предизвикан разломът в пространството, нали? Така ще откриеш кой е довел орките в Азерот.
— Разбира се. — Най-сетне Каджар бе започнал да схваща. — И се обзалагам, че това е същият негодник, който пуска демоните на свобода! Сигурен съм, че двете неща са свързани! — Младежът погледна Гарона с уважение. — Знаеш ли, досега не се бях замислял над това.
— Винаги можеш да разчиташ на мен за въпросите — кимна тя доволно. — Само се постарай да откриваш отговорите.
Отново се намираха в празната трапезария. Усърдният Мороуз беше помел защитния кръг, затова на Каджар му се наложи да го изрисува още веднъж. Направи очертанието с натрошен розов кварц, а после го повтори с аметист. Гарона остави факлата в стойката на стената и се присъедини към младежа в центъра на ограденото пространство.
— Предупреждавам те — рече чиракът, — че понякога не се получава.
— Ще се справиш. Вярвам в теб.
— Може би, но не е сигурно, че ще успея да извикам правилното видение — обясни младежът.
Извърши необходимите движения с ръце и произнесе съответните думи. Искаше му се поне сега, когато Гарона го гледа, нещата да се получат. Затаи дъх, освободи мистичната енергия от клетката на съзнанието си и извика:
— Покажи ми началото на пробива между Дренор и Азерот!
Нещо във въздуха се промени, може би самото му налягане. Навън беше нощ, ала небето, което се виждаше през прозореца, бе с цвета на засъхнала кръв. Няколко самотни звезди мъждукаха едва-едва през тежкия му покров.
Двамата с Гарона се бяха озовали в нечии покои. Подът бе застлан с нещавени кожи, а в огнището, заело центъра на помещението, тлееше жарава. По каменните стени висяха окачени най-разнообразни оръжия. Ниска платформа в ъгъла служеше за легло.
Внезапно съществото в постелите се размърда и скочи уплашено, сякаш се събуждаше от кошмар. Треперливата светлина на пламъците озари дивашкото, обветрено от хиляди битки лице на възрастен орк. Беше твърде грозен дори по стандартите на собствената си раса.
Гарона възкликна задавено:
— Гул’дан!
— Не може да те види — успокои я Каджар.
„Значи това е вещерът, изпратил ордата при нас…“ — помисли си младежът. Изглеждаше наистина ужасно. Всяко благоразумно оркче би избягало с писъци при вида му.
Старият магьосник се уви в кожите си и проговори:
— Виждам те, нощно създание. Приближи се към мен, не се спотайвай!
Гарона сграбчи Каджар за рамото и младежът усети как острите й нокти се впиват в плътта му. Обаче Гул’дан не говореше на тях; в този миг от сенките изплува друг призрак.
Беше висок и широкоплещест и стърчеше с цяла глава над чирака и пратеницата. Качулката на червения му плащ бе нахлупена и скриваше чертите на неговото лице сред гъсти сенки. Фигурата му беше полупрозрачна — явно непознатият също не принадлежеше към този свят. Ала Каджар забеляза нещо друго, което му се видя далеч по-странно — макар жаравата в огнището да бе единственият източник на светлина в помещението, новодошлият хвърляше две сенки. Едната — в посока, противоположна на пламъците, а другата — малко встрани, сякаш предизвикана от друг източник.
— Гул’дан — произнесе фантомът глухо. — Искам народа ти! Искам армията ти! Искам твоето могъщество!
— Кой си ти, злокобни призрако? — промълви Гул’дан разтреперано. — Призовах духовните си закрилници, обаче те не успяха да те прогонят… Събрах край себе си вещери, но те избягаха… Даже се помолих на мистичния си господар, ала дори той не можа да се справи… Обсебил си сънищата ми… Предизвикваш кошмарите ми… А ето, че сега оскверняваш и личните ми покои. Кой си ти?
— Страхуваш се, защото не разбираш моята природа — прокънтя гласът на непознатия и Каджар почувства как настръхва, внезапно осенен от страшна догадка. — Виж моя свят и кажи сбогом на страховете си!
При тези думи фантомът оформи във въздуха кълбо, леко и чисто като сапунен мехур. Беше около метър широко и съдържаше в себе си жива картина на земя със синьо небе и зелени поля.
Призракът показваше Азерот.
Първата сфера бе последвана от втора и от трета… Огрени от слънцето златни жита. Тресавищата на Черното блато. Леденият север. Блестящите шпилове на Стормуинд. И една самотна кула, осветена от кристална лунна светлина. Каразан.
Последното кълбо се стопи по-бързо от останалите, разкривайки за миг мрачен декор на дъното на океана. Мисълта бе странна и Каджар я отхвърли бързо, ала сякаш за момент бе изпитал присъствието на нечие несравнимо могъщество. Дълбоко под морските вълни лежеше гробница, пулсираща от титанична енергия. Беше там за миг, а после изчезна.