— Събери съюзниците си — нареди непознатият. — Събери воините и селяните и ги подготви за пътуване през Великата празнота. Подготви ги добре, защото всичко това ще бъде твое, но първо трябва го заслужиш.
Гул’дан падна на колене и вдигна ръце към кървавите небеса:
— Ще сторя всичко, което ми заръча, Велики. Ала кой си ти, все пак?
Непознатият посегна към качулката, а Каджар сведе очи. Вече знаеше какво ще види. Познатото набръчкано лице. Сключените посивели вежди. Зелените очи, в които блести познание и стаена заплаха.
Застанала край него, Гарона възкликна за пореден път.
— Аз съм Пазителят — изрече Медив — и ще проправя път за теб. А после цикълът ще бъде разрушен и аз ще бъда свободен.
Тринадесет
Втората сянка
Не! — извика Каджар и видението изчезна отведнъж. Отново бяха сами в трапезарията и стояха в центъра на изрисувания кръг. Младежът падна на колене. Зад него прозвуча задавеният глас на Гарона:
— Старецът! Невъзможно…
— Напротив — промълви чиракът на предателя. Имаше чувството, че в стомаха му се извиват змии. Умът му се бореше отчаяно срещу настъпващото просветление, обаче знаеше, че е неизбежно.
— Трябва да е някаква грешка — настоя Гарона мрачно. — Не си уцелил правилното видение. Нали разправяше, че се случвало често…
— Не е същото — поклати глава младежът. — Понякога се случва да не намериш онова, което търсиш, ала виденията показват само истината.
— Дали пък не беше някаква илюзия? — предположи полуорката. — Маскарад, целящ да заблуди любопитните шпиони?
— Не. Сега вече всичко се подрежда — в гласа на Каджар се долавяше униние. — Най-сетне разбрах защо защитните заклинания бяха непокътнати след нападението на демона. Призовал го е от самата кула.
Но пратеницата на Гул’дан продължаваше да се съмнява:
— Сигурно е било някакъв магически трик. Фантомът не приличаше особено на Медив.
— Беше той — заяви младежът и се изправи. — Познавам гласа на учителя.
— Обаче изражението не беше неговото. Жестовете, мимиките… Сякаш някой бе надянал лицето му като маска.
Каджар я погледна. Гласът й трепереше, а очите й бяха изпълнени със сълзи. Личеше си, че отчаяно желае да повярва на своята измислица.
За бога, на него самия му се искаше да е сбъркал…
— Може пък наистина да е било някакъв номер. Сигурно се е опитвал да примами онзи орк в нашия свят…
Сега беше ред на Гарона да поклати глава:
— Не. Гул’дан е тук. Дойде заедно с нас. — Орката въздъхна. — Сигурно си прав. Видението е било частица от миналото. Моментът на първата им среща. И все пак не мога да си обясня какъв интерес има Медив от това да докара орките в Азерот?
— Не зная, но това поне обяснява защо не прави нищо, за да ги възпре.
Каджар тръсна глава. Толкова много необясними факти започваха да придобиват смисъл. Внезапните изчезвания на магьосника. Липсата на интерес към все по-голямата активност на орките напоследък. Дори това, че бе позволил на Гарона да се разхожда свободно из замъка.
Младежът изгледа пратеницата, чудейки се до каква ли степен е замесена в този заговор. Изглеждаше искрено изненадана от неочакваното им откритие и все пак му беше трудно да повярва, че е проста пионка в играта, която бе повел магьосникът.
— Трябва да разберем защо е бил там — рече Каджар накрая. — И какво точно е искал да постигне. Независимо от всичко, той си остава Пазителят. Не бива да го съдим въз основа на едно-единствено видение.
Жената кимна несигурно:
— И какво предлагаш? Просто да отидем и да го попитаме?
Младежът понечи да отговори, но в този миг откъм коридора се чу глас:
— Каква е тази врява?
На вратата се появи самият Медив.
Чиракът се втренчи в него. Опита се да открие някаква разлика в лицето му. В гласа. Дори в походката. Нещо, което да го издаде.
Но нямаше абсолютно нищо. Беше просто Медив.
— Какво сте намислили, деца? — Веждите на магьосника бяха повдигнати въпросително.
Гарона се окопити първа и отвърна:
— Вашият чирак тъкмо ми показваше едно заклинание, което е научил наскоро.
Въпреки всичките й усилия, гласът на полуорката трепереше.