Водачът на орките отговори нещо, което Каджар не успя да разбере. Тогава първият извика:
— Тва е отвратителну!
Младежът опита да стане, но Гарона му направи знак да лежи. Той се подчини неохотно. Полуорката отиде до прозореца и погледна навън.
— Мисля, че си отидоха. Опасявах се, че оня може да реши да се върне, за да си възстанови самочувствието. Така или иначе някой от подчинените му ще го предизвика на двубой довечера.
Каджар докосна бузата си:
— Добре съм, но благодаря, че попита.
Гарона поклати глава:
— Бледолик идиот. Ако не те бях повалила, оня щеше да те заколи. И после щеше да ми поиска обяснение, задето не те държа изкъсо.
Младежът въздъхна:
— Съжалявам, права си.
— Разбира се, че съм права — отговори жената рязко. — Оставили са те жив само защото са смятали, че си скрил вещите си някъде из хана.
— А трябваше ли да ме удряш чак толкова силно?
— За да ги убедя ли? Не, но ми достави удоволствие. — Орката му подхвърли зайците. — Ето. Одери ги и кипни малко вода. Мисля, че видях някакъв казан в кухнята.
— Въпреки всичко, което наговори на приятелите си, аз не съм ти роб! — възмути се Каджар.
Тя се изкиска:
— Разбира се, че не си. Но аз хванах закуската, така че трябва да я сготвиш ти!
Закуската се състоеше от заешка яхния с картофи и някакви зеленчуци, които изрови от градинката зад хана. Добави и шепата гъби, които Гарона бе набрала из пущинака. Разбира се, първо ги провери с едно малко заклинание и установи, че не са отровни.
След като хапнаха до насита, двамата бегълци потеглиха отново на път. И през този ден общата картина на разрушения и смърт не се промени — горите бяха зловещо тихи, а от опожарените поля се носеха талази задушлив дим.
Към обяд излязоха на широко сечище и още веднъж се натъкнаха на воини от клана Блийдинг Холоу. Този път обаче орките бяха мъртви. Труповете им лежаха около руините на една стражева кула. Нещо огромно, тежко и остро беше разкъсало броните им по гърба. Неколцина бяха загубили главите си.
Гарона започна да подбира запазени части от екипировката им. Каджар огледа хоризонта.
— Няма ли да ми помогнеш? — извика тя.
— Само минутка. Искам да се уверя, че каквото и тежко заболяване да е покосило нашите приятелчета, няма да се върне и да погне и нас.
Полуорката огледа сечището на свой ред, после вдигна очи и към небето. Над главите им нямаше нищо, освен ниски перести облачета.
— Е? — попита Гарона. — Не забелязвам нищо.
— Същото са си казвали и орките, а после е станало твърде късно — отвърна Каджар и се присъедини към нея. — Ударили са ги в гръб, докато са бягали. Нападателите им са били доста по-бързи. — Той посочи следите от копита в праха. — Нашата кавалерия.
Жената кимна.
— Значи се приближаваме към крепостта. Събирай всичко, което намериш. Ще използваме порционите им. И си намери някакво оръжие. Поне нож.
Каджар се прокашля:
— Мислех си…
Гарона се изсмя от сърце:
— Чудя се колко ли катастрофи са започвали именно с тези думи.
Младежът се престори, че не я е чул.
— Намираме се в район, където обикалят наши патрули. Не ми се вярва Медив да ни следи. Може би ще бъде по-добре, ако се разделим.
— Вече го обмислих — подхвърли тя, докато тършуваше из някаква торба. Извади отвътре малък платнен пакет. Оказа се, че в него има кремък, огниво и мускал с мазна течност. — Принадлежности за палене на огън — обясни Гарона. — Орките обожават огъня.
— Значи и ти смяташ, че трябва да се разделим?
— Не. Само казах, че съм го обмисляла. Проблемът е, че прекосяваме ничия територия. Може да стане така, че веднага след като се разделим, ти да попаднеш на оркски патрул, а аз — на човешки. Имаме по-голям шанс да оцелеем, ако останем заедно. Старата тактика с господаря и неговия роб…
— Пленник — поправи я Каджар. — Хората нямат роби.
— Разбира се, че имате, просто ги наричате по друг начин. Така че предлагам да останем заедно.
— И това е всичко? — попита той.
— Горе-долу. Като оставим настрана факта, че не съм докладвала на Гул’дан. Ако попаднем на него, ще трябва да го убедя, че съм била затворник в Каразан и че е трябвало да прояви повече мъдрост и да не изпраща един от най-верните си привърженици право в капана.
— Нима мислиш, че ще ти повярва?
— Да кажем, че и аз се съмнявам — сви рамене тя. — Ето ти още една причина да остана с теб.