— Да… — провлачи Гарона. — Всичко беше толкова просто, когато работех за Гул’дан. А сега вече не знам кой е прав и кой греши… Кой е моят народ? Завиждам ти, Каджар. Ти поне нямаш проблеми с лоялността…
Младият магьосник замълча и се вгледа в сгъстяващия се мрак. Някъде там, зад хоризонта, оркската армия се беше натъкнала на своя враг. До ушите им достигна далечният екот на бойни барабани и после над полето се разля заревото на битката.
Изминаха още няколко дни. Неотдавна бяха навлезли в по-гъсто населен район и вече се движеха предимно през градове и пазарища. Сградите тук не бяха пострадали чак толкова тежко, ала всичките до една бяха изоставени и сега призраците и спомените бяха единствените им обитатели.
По някое време Каджар забеляза малка бакалница и отиде до вратата, за да надникне вътре. Разбира се, рафтовете бяха изпразнени, но кошът до огнището беше зареден с дърва, а сред разхвърляните по пода боклуци се мъдреха няколко щайги с картофи и лук. Двамата се спогледаха — при всяко положение пресният зарзават беше за предпочитане пред твърдите като желязо порциони на орките. Гарона взе един котел и тръгна към близкия кладенец, а младежът се захвана да стъкне огъня.
Докато подреждаше подпалките, момъкът се замисли какво трябваше да предприемат оттук нататък. Струваше му се, че Медив е далеч по-сериозна заплаха от самите орки. Дали пък не трябваше да се върне при него и да се опита да го вразуми? Да го убеди да затвори Тъмния портал?
Всъщност дори самата новина, че съществува портал между двата свята, можеше да се окаже от огромно значение. Ако съумееха да го открият и затворят, щяха да отрежат орките от родината им, прекратявайки по този начин стоварването на нови подкрепления от Дренор.
Изведнъж Каджар дочу трясъка на метал и човешки викове. Навън ставаше нещо!
— Гарона! — извика той и се хвърли към вратата.
Откри източника на гюрултията край кладенеца. Там се бяха изтъпанили десетина войника, облечени в сините униформи на Азерот, всичките с извадени мечове. Единият притискаше кървящата си ръка, ала други двама бяха успели да заловят Гарона. Дългата й кама лежеше захвърлена на земята. В момента, когато се появи Каджар, сержантът на патрула тъкмо удряше полуорката през лицето:
— Къде са другите?
От устните на младата жена заструи тъмна оркска кръв.
— Оставете я! — извика младежът и бързо подготви едно заклинание.
Ярка светлина засия около главата на жената — миниатюрно слънце, което свари войниците неподготвени. Двамата пехотинци, които я държаха, бързо отдръпнаха ръцете си, за да се предпазят от блясъка, и тя падна на земята. С един скок Каджар се озова край нея.
— ’зненадаха ме — изфъфли тя през разцепената си устна. — Нека си поема дъх.
— Стой мирна — нареди й младежът, а на мигащия сержант извика: — Вие ли командвате тази сбирщина?
Повечето от пехотинците дойдоха бързо на себе си и насочиха своите мечове към гърдите на младия магьосник. Двамата, които бяха държали Гарона, също се присъединиха към отряда, обаче продължаваха да разтъркват сълзящите си очи.
Сержантът изруга:
— Ти пък кой си, дето си решил да се бъркаш в делата на армията? Момчета, я го разкарайте!
— Стойте! — нареди Каджар властно и войниците, вече изпитали на гърба си неговата магия, започнаха да пристъпват несигурно от крак на крак. — Аз съм Каджар, ученик на лорд магус Медив, приятел и съюзник на вашия крал!
Сержантът се изкиска:
— Да бе, а пък аз съм самият сър Лотар! Всеки знае, че Медив не взема ученици, сополанко. Ах, да, забравих да те питам, кое е гълъбчето с теб тогава?
— Тя е… — младежът се поколеба. — Тя е мой пленник. Водя я в Стормуинд, за да бъде разпитана.
— Ха! — изсумтя сержантът. — Е, момченце, сигурно ще ти бъде интересно да научиш, че спипахме затворницата ти на открито, при това въоръжена, а теб те нямаше никакъв. Дали пък не беше избягала? Колко жалко, че орките предпочитат по-скоро да умрат, отколкото да бъдат пленени…
— Не смей да я докосваш! — кресна Каджар и вдигна ръка. По пръстите му затанцуваха зловещи пламъчета.
— Играеш си със смъртта, младежо! — предупреди го водачът на патрула.
Наблизо се дочу тежък конски тропот. Явно идваха подкрепления и Каджар се зачуди дали и те щяха да проявят същата неохота да разговарят с един млад заклинател и полуорката, която го придружава.
— Допускате ужасна грешка, сър…