В този миг се появи и първият рицар. В движение оправи меча на гърба на Каджар, за да не го нарани по време на полета, и заяви мрачно:
— Да тръгваме! Негово величество вярва в силата на своите воини и дебелината на градските стени, ала за всеки случай не е зле да разполага и с верни хора, които да се погрижат за проблемите овреме, в случай че греши.
— Като нас?
— Като нас… — повтори Лотар, после изгледа Каджар и добави: — Спомняш ли си, че веднъж те попитах „как е той“?
— Да — отвърна чиракът. — Тогава ви казах истината, или поне онази част от нея, която можех да споделя, оставайки му верен.
— Разбирам те напълно. Аз също искам да му остана верен. Точно затова възнамерявам първо да се уверя, че не си измисляте. Ала няма да се поколебая да сторя каквото трябва, в случай че се окажете прави.
Каджар кимна:
— Значи все пак ми вярваш?
Лотар кимна на свой ред:
— Преди много години, когато бях приблизително на твоята възраст, прекарах дълги месеци край леглото на Медив. Беше по времето на продължителния сън, който отне по-голямата част от младостта му. Или поне тогава смятахме, че е сън. Но сега съм готов да се закълна, че заедно с мен край леглото бодърстваше и някой друг. Тялото му приличаше на статуя от бронз, над челото му се извиваха рога, а брадата му бе като от пламъци…
— Сарджерас — промълви младежът тихо.
Лотар въздъхна.
— Дълго време смятах, че това е невъзможно. Че просто съм халюцинирал. Ала кошмарното видение продължаваше да ме измъчва. Започнах да подозирам, че все някога ще се стигне до ден като днешния. — Първият рицар замълча за кратко, после продължи: — Съжалявам, синко, но трябва да ти кажа и още нещо. Не е изключено да ни се удаде да го спасим, но също така е вероятно злото да е пуснало прекалено дълбоки корени в душата му. В такъв случай ще ни се наложи да извършим нещо ужасяващо, окончателно и уви, абсолютно наложително. Въпросът е дали си готов за него.
В продължение на цяла минута Каджар обмисля думите му и накрая кимна. В стомаха му сякаш беше заседнала ледена буца.
Лотар вдигна ръка. По негов знак огромните зверове изпънаха крила и се приготвиха за отлитане. В този миг слънцето изгря и лъчите му позлатиха приказните кули на Стормуинд.
Неприятното усещане в стомаха на младежа така и не изчезна по време на цялото пътуване. Гарона се беше вкопчила в гърба му, ала никой от тях не проронваше и дума, докато земята отминаваше бавно и невъзвратимо под неуморните криле на грифона им.
Този път гледката от високо беше коренно различна. Обширните и плодородни поля се бяха превърнали в почернели стърнища, сред които тук-там се издигаха развалините на някоя къща. Горите бяха изкоренени, за да подхранят гладната паст на войната. На мястото им в земната твърд бяха останали неизлечими белези. Откритите мини разголваха безмилостно недрата на планините; зейналите им ями бълваха неуморно безценен метал. Над хоризонта се издигаха стълбове дим, ала Каджар така и не можа да разбере дали причината за тях бяха битки, или ковачници и леярни.
Когато достигнаха Каразан, денят се беше изтърколил неусетно и слънцето вече клонеше към заник. Кулата се издигаше като абаносова сянка в средата на нащърбения кратер. Сякаш всяка светлина умираше, докосвайки се до черните й стени. Тъмните отвори на прозорците зееха зловещо в мрака. Факлите, които винаги бяха огрявали вътрешността на цитаделата, сега бяха угаснали. Младежът се зачуди дали Медив не е напуснал своето убежище.
Лотар накара грифона си да се спусне към площадката над обсерваторията и Каджар го последва. Когато кацнаха, младежът скочи пъргаво от гърба на крилатия звяр. Веднага щом пусна юздите, животното нададе жален писък, вдигна се във въздуха и полетя на север.
Междувременно първият рицар на Азерот беше успял да заеме позиция край стълбите. Въпреки своя огромен ръст мъжът се движеше с котешка грация. Мечът проблясваше в десницата му. Гарона също се прокрадна напред с извадена кама.
Собственото му непривично оръжие ръчкаше Каджар немилостиво в хълбока. В сравнение с двамата си компаньони младежът се чувстваше безполезен и непохватен. Зад гърбовете им започнаха да кацат и останалите воини.
Горното ниво изглеждаше напълно изоставено. Навсякъде бяха разхвърлени инструменти, а на една от полиците се търкаляха парчетата от счупен златен астролаб.
Запалиха факли и започнаха да се спускат по безкрайните стълби.