Доскоро тези стени бяха представлявали дом за Каджар, нещо познато и вдъхващо сигурност. Сега обаче трепкащите пламъчета чертаеха безумна поредица от въоръжени сенки, придаващи на коридорите чужд и кошмарен вид. Сякаш самата зидария се беше просмукала със заплаха. Със свито сърце младежът очакваше засада от всяка тъмна врата и всеки мрачен проход.
Ала не се случваше нищо. Галериите бяха празни, банкетните зали — също. Както и допреди една седмица, гостните бяха също толкова лишени от живот, колкото и от мебелировка. Каджар провери дори собствената си стая, но там също нямаше никакви промени.
Скоро пламъците на факлите осветиха познатата библиотека, изтръгвайки нащърбени сенки от железните подпори и лавиците, изпълнени с книги. Томовете изобщо не бяха докосвани и дори записките на чирака все още лежаха разпръснати по масите.
Вниманието на момъка бе привлечено от някакви накъсани листове. Бързо прекоси стаята и застана при рафта с епическата поезия. Виж, това вече беше нещо ново: парчета от свитък, смачкани и раздрани.
Каджар вдигна един по-голям къс и кимна.
— Какво е това? — попита Лотар, който изглеждаше така, сякаш всеки момент очакваше някоя книга да го ухапе.
— „Песен за Игуен“ — отговори младият магьосник. — Епическа поема за майка му.
Каджар се зачуди. Явно магът все пак беше идвал тук след неговото бягство. Но защо си бе направил труда да унищожава свитъка? Неприятни спомени? Гняв, който Сарджерас изпитваше към Игуен заради своята загуба от нея? Или пък беше символичен жест, с който Пазителят се отказваше от ценностите на Ордена и поста, който бе заемал?
Младежът рискува да призове едно съвсем обикновено заклинание — с негова помощ се установяваше наличието на магия или остатъците й — но долови само обичайния фон от заобикалящите го книги. Ако Медив бе заложил капан в библиотеката, беше го бе скрил така, че ученикът му да не може да го открие.
Лотар забеляза, че младежът рисува символи във въздуха, и измърмори:
— По-добре си пази силите за момента, когато го открием…
Каджар поклати глава със съмнение. Вече не бе сигурен, че ще настъпи такъв момент.
Намериха Мороуз близо до приземния етаж, недалече от кухнята. Сгърченото му тяло лежеше в голяма локва кръв насред сводестия проход. Очите му бяха широко отворени, ала чертите му изненадващо пазеха привичното си незаинтересовано изражение. Дори смъртта не беше успяла да го изненада.
Гарона изтича до кухнята и се върна няколко секунди по-късно. Лицето й беше станало бледозелено, а в ръката си държеше нещо, което показа на младежа.
Натрошени лещи от розов кварц. Готвачката.
Зловещите находки явно стреснаха войниците. Продължиха напред доста по-предпазливо, прекосиха огромното, подобно на пещера, преддверие и излязоха на двора. Обаче тук също нямаше никаква следа от присъствието на магьосника.
Сър Лотар се обърна към чирака:
— Възможно ли е да разполага с друго скривалище? Някое място, за което не знаем?
— Не би ме учудило — отвърна Каджар. — Учителят отсъстваше често, понякога с цели дни, а после се появяваше съвсем неочаквано… — В този миг нещо помръдна на балкона над входната врата. С периферното си зрение младежът зърна някаква сянка, но когато вдигна очи, там нямаше никой.
— Дали пък не е избягал при орките, за да стане техен водач? — предположи първият рицар.
Гарона поклати глава:
— Никога не биха приели човек за вожд на ордата.
— Е, в такъв случай просто се е разтворил във въздуха! — рече Лотар раздразнено, после се обърна към войниците: — Добре, момчета, хайде да се връщаме.
Обаче орката не обърна никакво внимание на стария воин. Замисли се за секунда, после се плесна по челото:
— Ама разбира се…
С тези думи младата жена разблъска войниците и хлътна обратно в зиналата паст на входа.
Първият рицар погледна Каджар въпросително. Младежът сви рамене и тръгна след Гарона.
Завариха я втренчена в трупа на нещастния Мороуз. Кръвта му се беше разляла на вади по каменните плочи на пода. Едната от тях се проточваше от вкочаненото тяло чак до стената на коридора, обаче по-странното бе, че образуваше идеална дъга.
Гарона започна да почуква стената, сякаш търсеше нещо. Намръщи се, изруга и удари силно с юмрук, ала масивните каменни блокове не помръднаха.
— Трябва да е тук… — прошепна орката тихо.
— Кой? — учуди се Каджар.