Разнесе се бесният кикот на зверовете. Някои от тях вече бяха приклекнали, готови за скок. Каджар вдигна ръце, за да ги посрещне със заклинание, обаче Лотар го избута встрани:
— Не хаби време и сили! Това е наша работа. Върви да намериш Медив!
Рицарят пристъпи напред и вдигна меча си, готов да пресрещне първия звяр. Още докато измъкваше оръжието от ножницата, гравираните по острието руни засияха с яркожълта светлина. Младежът видя как в очите на чудовището проблесна страх.
После воинът замахна широко и мечът му се вряза шумно в плътта на демона, разполовявайки го напълно. Второто връхлетяло създание има време само колкото да изквичи отчаяно, преди мечът да разтроши черепа му. Останките на демона се изсипаха в димяща купчина в краката на рицаря.
— Тръгвайте! — прокънтя гласът на Лотар. — Когато свършим тук, ще ви настигнем…
Гарона сграбчи Каджар и започна да го тегли надолу по стълбите. Зад тях войници от отряда също бяха извадили оръжията си и руните по остриетата им танцуваха със смъртоносния си блясък в разкъсвания от пищящи сенки мрак.
Останали отново сами, двамата продължиха да се спускат в тъмнината. В едната си ръка Гарона стискаше факла, а в другата блестеше дългото острие на камата й. Едва сега, когато светлината беше намаляла, младежът забеляза, че стените фосфоресцират леко с бледия червеникав оттенък на отровни гъби. Освен това ставаше все по-горещо и потта започна да се стича на ручеи по челото му.
Когато най-сетне достигнаха следващото ниво, Каджар почувства как стомахът му се свива. Внезапно светът около тях се завъртя и в следващия миг двамата се озоваха на съвсем различно място. Видението ги връхлетя безмилостно и изненадващо като лятна буря.
Намираха се на върха на една от най-високите кули на Стормуинд, а градът под тях беше обхванат от пламъци. Отвсякъде се издигаха тъмни стълбове пушек, които образуваха плътен покров, закриващ слънцето. Местността пред външните укрепления изглеждаше като застлана с плътен килим, ала това бяха телата на стотици хиляди крещящи орки. От мястото си Каджар и Гарона виждаха ясно пълзящите като буболечки създания, изпълващи тучните ливади пред града. Забелязваха се и множество обсадни кули, над които се развяваха знамена с цветовете на различните кланове.
Околните гори бяха изсечени напълно, за да се превърнат в материал за катапултите, които обсипваха Стормуинд с огнен дъжд. Ниската част на града бе почти изпепелена. Внезапно един широк сектор от стените се срути. Сред пламъците на пожара се защураха сини и зелени фигурки, вкопчени в ожесточена схватка.
— Но как… — произнесе Гарона.
— Видение — обясни младежът. Нямаше представа дали се бяха натъкнали случайно на него, или това бе още един от триковете на демона, целящ да ги забави.
— Казвах му аз на краля… — промърмори орката. — Казвах му, но той не ме послуша. Това е видение от бъдещето, нали? Как можем да излезем от него?
Каджар поклати глава.
— Не можем. Трябва да изчакаме да свърши само.
Гарона въздъхна примирено и огледа бойното поле.
— Е, поне ги нападат единствено орките.
— Нима не е достатъчно? — Очите на младежа сълзяха от дима, който беше обгърнал кулата.
— Не виждам демони — отбеляза тя. — Ако Медив беше докарал пълчищата на Сарджерас, нещата можеха да бъдат и далеч по-лоши. Може би все пак сме успели да убедим стареца да застане на наша страна…
— Обаче не го виждам и сред нашите воини — намръщи се Каджар. — Може би е мъртъв? Или пък е успял да избяга?
— Интересно, колко далеч в бъдещето сме попаднали?
Зад тях се чуха мъжки гласове. Двамата се обърнаха и откриха с изненада, че всъщност са попаднали в една от кралските зали за аудиенции, сега превърната в щаб. В средата на помещението беше поставен подробен модел на града, около който бяха наредени мънички войничета, представляващи орки или хора. Крал Лейн и съветниците му се суетяха около масата; постоянно пристигаха вестоносци с доклади за текущото положение.
— Пробив при Стената на търговците!
— Нови пожари в ниската част на града!
— Атакуват портите още по-ожесточено! Този път с тях има и заклинатели!
Каджар забеляза, че сред съветниците на краля не присъства нито един от предишните му придворни. Тяхното място бе заето от мъже с мрачни лица, облечени в униформи, подобни на онези, които носеха двамата с Гарона. Сър Лотар не беше сред тях. Младежът можеше само да се надява, че рицарят е някъде край стените и се сражава срещу врага.