Докато задаваше следващия въпрос, Каджар се стараеше да не поглежда към Гарона.
— И все пак останало ли е нещо от него?
— Не много и все пак достатъчно, за да заблуждава крале и магьосници, точно според моя замисъл. Медив е маска. Оставих от него само толкова, колкото да прикрива истинската ми същност. — Устните на демона се изкривиха в хищна усмивка: — Не зная дали долавяш хумора в така създалата се ситуация. Медив бе изваян от две противоположни сили. Затова не се учудвай, ако ти се струва непоследователен.
Гарона пристъпваше безшумно, а камата й проблясваше. В очите й се четеше стоманена решителност. Каджар се беше втренчил упорито в своя бивш учител, стремейки се да не я издаде.
— Виждаш ли? — продължи умопобърканият магьосник. — Аз съм просто поредното колелце в машината, която тиктака още от времето, когато е бил взривен Кладенецът на вечността. Поне в едно отношение мненията ни с истинския Медив съвпадат напълно: цикълът трябва да бъде нарушен.
Гарона беше на крачка от него. Камата й се издигна във въздуха…
— Извини ме за секунда — рече Медив и се извърна със свит юмрук. Около кокалчетата му затанцуваха синкави пламъчета. Ударът отхвърли орката далеч назад.
Каджар изруга и вдигна ръце, за да запрати заклинание към демона. Нещо, което да го извади от равновесие. Нещо просто и ефикасно…
Ала Медив се оказа по-бърз. Обърна се отново към него, изкриви неестествено пръсти и въздухът около младежа моментално се сгъсти до такава степен, че повече не можеше да помръдне дори кутрето си.
Магьосникът вдигна и другата си ръка и през тялото на Каджар протече влудяваща болка. Сякаш нещо изсмукваше всичките му жизнени сокове и се стремеше да го превърне в празна черупка. Почувства как магията се отцежда от него, оставяйки го неспособен да извърши и най-простото заклинание.
Хватката се отпусна чак когато на Медив му омръзна да се наслаждава на агонията му. Младежът се свлече на пода почти безчувствен. Дори идеята да си поеме дъх му се струваше болезнена.
Междувременно Гарона беше успяла да се съвземе. Скочи на крака и връхлетя върху демона с див крясък, вдигнала високо камата си.
Вместо да отстъпи, магьосникът се протегна и обхвана главата й с ръка. От пръстите му започна да извира болнавожълта светлина. Жената увисна неподвижно между сключените му нокти.
— Бедната Гарона — изрече демонът подигравателно. — Смятах, че поне ти, с конфликтния си произход, ще се опиташ да ме разбереш. Че съвсем ясно ще доловиш нуждата да поемем по нов път. Но и ти си като тях, нали?
Очите на орката бяха разширени от ужас. От устата й излизаше несвързано гъргорене.
— Нека ти покажа моя свят, Гарона — предложи полуделият магьосник. — Позволи ми да те посветя в собствените си съмнения и разногласия. Никога повече няма да си сигурна на кого да служиш и защо. И няма да намериш покой…
Жената понечи да изпищи, ала викът й бе пресечен от ярката светкавица, избликнала от дланта на магьосника.
Медив се изсмя и позволи на Гарона да се свлече на пода. Тя остана да се гърчи в нозете му. Гледаше подивяло, дъхът й излизаше накъсан и задавен от напиращите сълзи.
В това време Каджар беше възвърнал способността си да диша. Понечи да се изправи и дори успя да се надигне за кратко, но после видя собственото си отражение в излъсканите обсидианови плочи…
И съзря там стареца от своето видение. С натежали, уморени очи, обкръжени от бръчки и бели кичури. Дори брадата му беше побеляла.
— Нека това ти послужи за урок — обърна се Медив към него. Сърцето на Каджар почти престана да бие. С ограбена младост и изсмукана магия, вече не бе уверен, че може да спечели тази битка.
— Знаеш ли — започна демонът, — една от отрицателните черти на настоящата ми форма е, че човешкото винаги се стреми да излезе на повърхността. Да завързва приятелства. Да помага на хората. Повярвай, никак не ми беше лесно да го преодолея. Едва не се разплаках оня ден, когато се наложи да убия Мороуз и готвачката. Но все пак се свиква. Когато ти стане навик, вече не е толкова трудно да убиваш дори своите приятели.
Сега магьосникът стоеше само на няколко крачки от Каджар. Раменете му бяха изправени, от очите му бликаше енергия. До този момент чиракът не бе виждал учителя си в толкова добра форма. Изглеждаше уверен и напълно спокоен.
— А сега дойде време да умреш, млади доверенико — рече магът. — Все пак излиза, че доверието ми в теб не е било напълно оправдано…