Кристи Голдън
Повелителят на клановете
Посвещавам тази книга на „светата троица“:
Люсиен Дайвър,
Джесика Макгивни
и
Крис Метцен
с благодарности за тяхната ентусиазирана подкрепа и
непоколебимо доверие в моите възможности.
Пролог
Те пристигнаха, когато Гул’дан ги призова — всички онези, които доброволно и с желание бяха продали душите си на мрака. Някога те, също като Гул’дан, бяха същества, предано отдадени на вярата на своя народ. Някога те бяха изучавали заобикалящия ги свят и мястото на орките в него, бяха се учили от зверовете в горите и полята, от птиците в небесата, от рибите в реките и океаните. И бяха част от този кръговрат — нищо повече и нищо по-малко.
Вече не беше така.
Тези бивши шамани, понастоящем станали магьосници, вече бяха вкусили властта и бяха усетили сладостта й така, както се усеща и най-малката капчица мед върху езика. И сега имаха желание да се сдобиват с все повече и повече от нея.
Самият Гул’дан се беше обучавал при своя наставник Нер’зул, обаче накрая ученикът бе надминал учителя си. Нер’зул беше превърнал Ордата в могъщата и неудържима разрушителна вълна, каквато беше тя сега, но не бе притежавал куража да продължи по-нататък. Той беше изпитвал уважение към присъщото благородство на своя народ. За разлика от него, Гул’дан не бе подвластен на подобни слабости.
Ордата беше изклала всичко на този свят, в което течеше кръв. Орките вече нямаха върху кого да излеят своята кръвожадност и се бяха обърнали един срещу друг. Клановете бяха започнали да се нападат взаимно, в отчаян опит да утолят бруталната жажда, която пламтеше в сърцата им. Но сега Гул’дан беше открил нова цел за изгарящата им нужда от кръвопролитие. Скоро щяха да нахлуят в един нов свят, пълен със свежа, лесна и наивна плячка, която не подозираше нищо. Свирепата ярост щеше да превъзбуди дивата Орда и се налагаше да има Съвет, който да ги направлява. Гул’дан възнамеряваше да оглави този Съвет.
Той кимаше на новодошлите, а малките му, забулени от пламъци очи не изпускаха нищо. Един по един, магьосниците пристигаха, призовани като раболепни зверове от своя господар. От него!
Всички насядаха около масата — най-страховитите, най-почитаните и най-мразените сред клановете на орките. Някои от тях изглеждаха ужасяващо, тъй като бяха платили за тъмните си познания с нещо повече от своите души. Други все още изглеждаха красиви, телата им бяха здрави и силни под гладката, зелена кожа, изпъната върху потръпващите мускули — така бяха пожелали, сключвайки тъмната сделка. Всички те бяха безмилостни, лукави и не биха се спрели пред нищо, за да получат още власт.
Но никой не бе по-безмилостен от Гул’дан.
— Ние, малцината събрани тук — започна Гул’дан със стържещия си глас, — сме най-могъщите сред своите кланове. Ние познаваме властта. Знаем как да я придобием, как да я използваме и как да я задържим. Но напоследък някои започнаха да говорят срещу нас. Казват, че искали да се завърнат към своите корени. Други пък били уморени да избиват беззащитни бебета — дебелите му зелени устни се свиха в ехидна гримаса. — Така става, когато орките омекнат.
— Но, Велики — каза един от магьосниците, — ние избихме всички Драенеи. Какво друго остана за убиване на този свят?
Гул’дан се усмихна, оголвайки големите си, остри зъби.
— Тук нищо — отвърна той. — Но има и други светове.
Той им разкри плана си, наслаждавайки се на жаждата за власт, която започна да се разгаря в червените им очи. Да, очакваха ги славни дни и велики подвизи! Щяха да създадат най-могъщия оркски строй, съществувал някога, а на върха му щеше да застане не някой друг, а самият Гул’дан.
— И ние ще бъдем Съветът, който ще кара Ордата да танцува по неговата свирка — заяви той накрая. — Всеки един от нас е могъщ глас. Въпреки това, оркската гордост и завист са големи и затова никой не трябва да знае кой е истинският господар. Нека всеки си мисли, че размахва бойната си брадва по свое желание, а не защото ние му заповядваме това. Ние ще останем скрити. Ще стоим в сенките — власт, която ще е още по-могъща, защото е невидима. Ние ще сме Съветът в сянка и никой няма да подозира за нашата сила.
Но съвсем скоро някои щяха да се досетят.
Едно
Дори на зверовете им е студено в такава нощ, помисли си Дуротан. Протегна разсеяно ръка към своя вълк и почеса Шарптут1 зад щръкналото бяло ухо. Животното изсумтя доволно и се сгуши по-близо. Двамата стояха заслонени от скалите, надвиснали над входа на пещерата, и наблюдаваха сипещия се тихо бял сняг.