Погледът му потъна в сините й очи. Те не изглеждаха никак уплашени от грозния му външен вид. Напротив, тя се усмихна ведро и му махна, сякаш се радваше да го види.
Развълнуван, Трал продължи да я гледа право в очите, мъчейки се да измисли как да отговори на нейния поздрав. Изведнъж мъжът, който стоеше до нея, я хвана за ръката и я отведе.
На Трал му стана мъчно, че момичето си бе отишло.
В този миг мъжете на Блакмуър го повикаха. Той се обърна отново към тях и сключи огромната си зелена ръка около следващия тренировъчен меч.
Три
Съвсем скоро беше установена дневната програма, която Трал щеше да изпълнява през следващите няколко години. Даваха му храна призори, заключваха ръцете му с белезници, а на краката му поставяха окови, с които той се тътреше едва-едва, и го извеждаха във вътрешния двор на крепостта Дърнхолд, където го оставяха да тренира.
Отначало го обучаваше самият Блакмуър, който му показваше основните хватки и често го обсипваше с възторжени похвали. Но понякога лейтенантът изпадаше в лошо настроение и каквото и да правеше Трал, все не можеше да му угоди. В такива моменти думите на благородника ставаха неразбираеми, той ходеше неуверено и често хокаше Трал без никаква видима причина. Накрая оркът просто се примири с факта, че е недостоен. Щом Блакмуър му се караше, значи си го бе заслужил, а похвалите бяха израз единствено на добротата на неговия господар.
След няколко месеца обучението му бе поето от друг човек и Трал започна да вижда Блакмуър по-рядко. Новият му наставник, известен на подрастващия орк единствено под името „сержанта“, беше висок над метър и осемдесет и стърчеше сред останалите хора. Имаше гръден кош като буре, целият покрит с къдрави червени косми. Разчорлената му прическа и стърчащата му брада бяха в същия цвят. Носеше черен шал, завързан около врата, а на едното му ухо се поклащаше златна обеца.
Още първия ден сержантът се изправи пред Трал и останалите млади войници, които щяха да се обучават заедно с него, огледа ги един по един с твърд поглед и им подхвърли следното странно предизвикателство:
— Виждате ли това? — посочи той с набития си показалец към искрящата халка на лявото му ухо. — Не съм я свалял от тринадесет години. През моите ръце са минали хиляди новобранци, също такива паленца като вас. На всички тях предлагах следното забавление: ако някой успее да откъсне обецата от моето ухо, ще го оставя да ме спука от бой — той им се ухили, разкривайки нащърбените си зъби. Все пак кой ли беше успял да разкраси така неговата усмивка? — Може би сега не ви стиска да опитате, но когато приключа с вас, ще сте готови да размените и най-скъпото си, само и само да се докопате до мен. И ако аз наистина съм по-бавен от вас, госпожички такива, и не мога да отбия вашите нескопосани атаки, тогава действително заслужавам да ми бъде откъснато ухото и да ми бъде натикано право в гърлото, заедно с всичките зъби, които са ми останали.
Той тръгна бавно пред редицата мъже и изведнъж рязко спря пред Трал.
— Това важи два пъти по-силно за теб, пораснал гоблин такъв — изръмжа сержантът.
Трал го погледна объркано и сведе глава. Той беше обучаван никога да не вдига ръка срещу човек. А сега изглеждаше, че ще трябва да се бие с тях. Все пак оркът реши, че никога няма да се опитва да откъсне обецата от ухото на сержанта.
Една голяма ръка хвана брадичката на Трал и я повдигна.
— Гледай ме в очите, когато ти говоря, ясно?
Трал кимна съвсем объркан. Блакмуър не му позволяваше да го поглежда в очите. Този човек пък му нареждаше точно обратното. Какво трябваше да направи?
Сержантът ги раздели по двойки. Броят им беше нечетен и затова Трал остана сам. Грамадният мъж се приближи до него и му подхвърли един дървен меч, който оркът хвана инстинктивно. Инструкторът изръмжа одобрително.
— Имаш добри рефлекси.
Сержантът, както и всички останали бойци, носеше щит и беше облечен в тежка, дебело подплатена броня, която предпазваше тялото и главата.
Трал не носеше нищо. Но така или иначе, той едва усещаше ударите през дебелата си кожа. Освен това растеше твърде бързо и всяка дреха или броня, изработена за него, скоро щеше да му отеснее.
— Дай сега да ти видя защитата! — и без да изчаква, сержантът се нахвърли срещу него.
За част от секундата Трал се огъна пред атаката. След това нещо в него си дойде на мястото. Страхът и объркването изчезнаха и той усети, че го обзема мощна увереност. Изправи се в цял ръст и разбра, че всъщност беше по-висок от инструктора. Вдигна лявата си ръка напред, за да запази равновесие — знаеше, че някой ден тя щеше да държи щит, по-тежък от човек, — а десницата му описа плавна дъга с неговото собствено тренировъчно оръжие. Ако сержантът не беше реагирал светкавично, мечът щеше да се стовари върху неговия шлем. Силата на удара беше толкова голяма, че мъжът неминуемо щеше да бъде убит на място, независимо от защитата на бронята.