— Сержант — попита той със страх, че ще бъде наказан, задето се осмелява да задава въпроси, — понякога… вие казахте, че понякога не трябва да убиваме. Защо не?
Сержантът го изгледа спокойно.
— Нарича се „милост“, Трал — отвърна тихо той. — И на това ще се научиш.
— И ти му позволи да направи това с теб? — резкият глас на Блакмуър кънтеше зад вратата. Тамис не би трябвало да чува този разговор между своя господар и човека, нает да обучава Трал. За момент спря да почиства калта от ботушите на Блакмуър и наостри уши. Не смяташе, че това е подслушване. Приемаше го като начин да защити живота и благополучието на своето семейство.
— Той се би отлично — отвърна инструкторът, без да се оправдава — и аз го похвалих, както бих постъпил с всеки човек.
— Но Трал не е човек, а орк! Или не си забелязал?
— Да, забелязал съм — каза сержантът. Тамис се премести, за да може да надникне през процепа на вратата. Грамадният мъжага не изглеждаше на място в богато украсената приемна на Блакмуър. — И не ми влиза в работата да питам защо го искате толкова добре подготвен.
— Дяволски прав си, наистина не ти влиза в работата.
— Обаче наистина искате да го обуча добре — продължи инструкторът — и аз правя точно това.
— Като едва не го оставяш да те убие!?
— Като го хваля за доброто му представяне и го уча кога е полезно да използва своята кръвожадност и кога трябва да запазва хладнокръвие! — отряза го сержантът.
Тамис едва се сдържа да не се изсмее.
— Но не съм дошъл да говорим за това. Разбрах, че сте го научили да чете. Искам да му дадете някои книги, за да може той да им хвърли един поглед.
Тамис зяпна.
— Какво? — изрева Блакмуър.
Тамис беше забравил напълно за своята задача. Стоеше залепен до пролуката на вратата, с четка в едната ръка и окалян ботуш в другата, и слушаше напрегнато. Едва не подскочи до тавана, когато усети леко докосване по рамото.
Обърна се с разтуптяно сърце и видя Тарита. Тя му се усмихваше дяволито. Синият й поглед скачаше от очите на баща й към вратата и обратно. Явно се досещаше какво прави той.
Тамис беше смутен, но в него бързо надделя страстното желание да разбере какво ще се случи по-нататък. Той вдигна пръст пред устните си и Тарита кимна разбиращо.
— Защо сте научили орка да чете, щом не искате да го прави?
Блакмуър промърмори нещо неразбираемо.
— Трал има развит ум, каквото и да си мислите за него, и ако наистина го искате толкова добре обучен, колкото ми заръчахте, той трябва да отбира от бойна тактика, карти, стратегии, обсадни техники… — сержантът спокойно отмяташе един по един пръстите си.
— Добре! — избухна Блакмуър. — Но съм сигурен, че някой ден ще съжалявам за това… — приближи се до лавицата с книги и избра няколко тома. — Тарита! — изрева той.
Бащата и дъщерята Фокстън подскочиха. Тарита приглади бързо косата си, надяна любезна физиономия, както я бяха учили, и влезе в стаята.
— Да, сър? — направи реверанс тя.
— Дръж — тикна й книгите Блакмуър. Бяха дебели и тежки и запълваха и двете й ръце. Само главата й се подаваше над купчината. — Занеси ги на пазача в тъмницата и му кажи да ги даде на Трал.
— Да, сър — отвърна Тарита, без да издава изненадата си, сякаш изпълняваше такива заповеди всеки ден. — Те са доста тежки, сър… може ли да отида да взема някоя кърпа, за да направя вързоп? Така ще се носят по-лесно.
Тя изглеждаше като обикновено послушно слугинче. Само Тамис и Кланиа знаеха какъв пъргав ум и остър език са скрити зад това измамно сладко личице. Блакмуър се усмихна мило и потупа русата й главица.
— Разбира се, дете. Но веднага след това ги занасяш, ясно?
— Разбира се, сър. Благодаря ви, сър — тя понечи да направи реверанс, но усети, че всеки момент може да изтърве книгите и бързо излезе от стаята.
Тамис затвори вратата след нея. Тарита го погледна, а огромните й очи сияеха.
— О, татко — прошепна тя с тих глас, за да не бъде чута. — Аз ще го видя!
Сърцето на Тамис трепна. Той се надяваше, че дъщеря му вече е забравила интереса си към орка.
— Не, Тарита. Само ще дадеш книгите на пазача, нищо повече.
Лицето й помръкна и тя се извърна натъжено:
— Просто… откакто Фаралин умря… той е единственото ми братче.