— Той не е твое братче, той е орк. Животно, чието място е в лагерите или на гладиаторската арена. Не го забравяй — Тамис не искаше да натъжава дъщеря си, но това беше за нейно добро. Никой не трябваше да научава за нейния интерес към Трал. Ако Блакмуър разбереше…
Трал спеше дълбоко, изтощен от усилията на тренировката през деня, когато вратата на килията му се отвори с трясък. Той примигна сънливо и се изправи, докато един пазач влизаше вътре, понесъл голям вързоп.
— Лейтенантът каза, че тези неща са за теб. Иска да ги прегледаш бързо и да бъдеш готов да разговаряш с него — каза пазачът. Говореше с презрение, но Трал вече беше престанал да му обръща внимание. Пазачите винаги говореха така с него.
Вратата отново се захлопна и той чу прещракването на ключалката. Погледна към вързопа. С неочаквана за огромните му ръце деликатност, той развърза възела и погледна вътре. Пръстите му напипаха нещо четвъртито и твърдо.
Не беше възможно! Обаче той все още си спомняше усещането…
Извади предмета и го огледа на сумрачната светлина в килията. Не бе посмял да се надява, но това наистина беше книга. Той засрича заглавието на глас:
— История на съюза на Лор… Лордерон — Трал нетърпеливо грабна следващата, после друга. Всичките томове бяха посветени на военната история. Докато разгръщаше един от тях, върху сламата на пода изпадна още нещо — малък, прилежно сгънат на две лист пергамент.
Разгъна го внимателно с дебелите си пръсти. Беше бележка. Устните му се движеха, но той беше престанал да чете на глас:
Скъпи Трал,
Господарят Б. нареди да ти донеса тези книги, и аз много се радвам за теб, защото нямах представа, че те е научил да четеш. Той позволи и на мен да се науча и аз обожавам да чета. Липсваш ми и се надявам, че си добре, защото изглежда, че това, което те карат да правиш в двора, боли и затова се надявам да си добре. Искам да продължим да си говорим, а ти искаш ли? Ако искаш, напиши ми бележка на гърба на тази и я сгъни обратно в книгата, в която я бях сложила. Ще се опитам да дойда и да те видя, но ако не успея, продължавай да се оглеждаш за мен. Знаеш ме, аз съм момичето, дето ти помаха онзи ден на двора. Надявам се, че ще ми пишеш!!!!
С обич, Тарита
П.П. Не казвай на никого за бележката, ще си имаме ОГРОМНИ НЕПРИЯТНОСТИ!!!
Трал се стовари върху своята постеля. Не можеше да повярва на очите си. Спомни си русокосото момиче и как се беше чудил, защо ли му маха то. Значи тя го познаваше… и мислеше за него с добро. Как ли бе възможно това? Коя беше тя?
Той изпъна показалец и се вгледа в своя притъпен, ниско подрязан нокът. Трябваше да свърши работа. На лявата му ръка заздравяваше една драскотина. Трал натисна силно и успя да отвори отново малката раничка. Потече тънка струйка кръв. Използвайки нокътя си като писец, той надраска внимателно една-единствена дума на гърба на бележката:
ДА
Четири
Трал беше на дванадесет години, когато за първи път видя друг орк.
В този ден тренираше извън крепостните стени. След като беше спечелил първата си гладиаторска битка на крехките осем години, Блакмуър се бе съгласил със сержанта, че трябва да му бъде предоставена по-голяма свобода — поне по време на тренировките. Все още носеше окови на единия си крак, прикрепени с вериги към огромен каменен блок. Дори орк със силата на Трал не би могъл да избяга с такава тежест на крака. Веригата беше дебела и здрава и нямаше възможност да бъде строшена. Трал беше престанал да й обръща внимание — беше дълга и му оставяше достатъчно свобода за движение. Идеята за бягство никога не бе минавала през ума му. Той беше Трал — робът. Блакмуър беше неговият господар, сержантът бе неговият наставник, а Тарита — неговата тайна приятелка. Всичко си беше наред.
Съжаляваше единствено за това, че така и не беше успял да се сприятели с никой от мъжете, с които тренираше. Всяка година идваше нова група и всички те бяха като излети в един и същи калъп — млади, нетърпеливи, презрителни и леко уплашени от гигантското зелено същество, с което трябваше да тренират. Само сержантът му отправяше по някоя похвала от време на време и само той се намесваше, когато се случеше останалите да се съюзят срещу него. Понякога на Трал му се искаше да отвърне на ударите, но тогава си спомняше на какво го бяха учили. Въпреки че тези мъже го гледаха като враг, той си повтаряше, че те не са неприятели и би било погрешно да убие или рани някой от тях.