„Аз съм отвратителен. Аз съм ужасяващ. Аз съм чудовище. Нищо чудно, че ме мразят толкова“.
Един от зверовете се обърна и впи очи в Трал. Младият орк искаше да отмести поглед, но сякаш се беше парализирал. Дишаше едва-едва и продължаваше да гледа като хипнотизиран. И видя как оркът успя да се освободи. С оглушителен вик съществото се хвърли върху решетките на клетката, хвана ги със своите окървавени от оковите ръце и пред изумения поглед на Трал огъна дебелите железни пръти встрани. Огромното му туловище успя да се промъкне между тях. Каруцата продължи да се движи с бясната скорост на галопиращите коне. Оркът се приземи тежко и се претърколи няколко пъти, но за части от секундата се изправи на крака и се втурна към Трал и наобиколилите го хора с неочаквана за размерите му бързина.
Оркът отвори ужасяващата си уста и изрева нещо, което звучеше като думи, макар и напълно неразбираеми: „Каг! Бин мог г’тазаг ча!“
— В атака, глупаци такива! — изрева сержантът. Както беше без броня, той грабна един меч и се втурна да пресрещне орка. Мъжете най-после се раздвижиха и хукнаха на помощ на своя инструктор.
Оркът дори не си направи труда да погледне към връхлитащия го човек. Замахна с веригата, висяща от лявата му ръка, удари грамадния мъж право в гърдите и го изпрати във въздуха. И продължи неумолимо напред. Без да откъсва очи от Трал, той изрева отново: „Каг! Бин мог г’тазаг ча!“.
Младият орк, преодолял сковалия го страх, най-сетне се размърда, но не знаеше какво да предприеме. Вдигна изпуснатия си тренировъчен меч и зае защитна стойка, но не тръгна напред. Свирепият звяр продължаваше да лети срещу него. Бяха втълпявали на Трал, че това е враг. Но същевременно беше и същество от неговия народ — орк, също като него. Зовът на кръвта му пречеше да атакува.
Докато Трал гледаше, новобранците се нахвърлиха върху орка с мечове, брадви и каквито други оръжия държаха. Огромното зелено тяло падна на земята под връхлетелия го порой от удари. Кръв потече изпод надвесените мъже и когато всичко приключи, те се отдръпнаха назад и огледаха купчината зелена окървавена плът, която доскоро беше живо същество.
Сержантът се надигна и се подпря на един лакът.
— Трал! — извика той. — Върнете го в килията му! Веднага!
— В името на всичко свято, какво си направил? — крещеше Блакмуър, вперил безпощаден поглед в сержанта. Бяха му го препоръчали като най-подходящия треньор, но сега се беше превърнал в човек, когото Блакмуър мразеше повече от всичко друго на света. — Трал не трябваше да вижда други орки, не и докато… По дяволите, сега той знае! Какво си мислеше, че правиш?
Тази словесна атака накара сержанта да настръхне.
— Сър, мислех, че ако не сте искали Трал да вижда други орки, можехте да ме уведомите за това. Мислех, че ако не сте искали Трал да вижда други орки, можехте да наредите каруците, които ги превозват, да пристигат по друго време, когато той е в килията си. Мислех, че…
— Достатъчно! — изрева Блакмуър. Той си пое дълбоко въздух и се опита да възстанови своето самообладание. — Злината вече е сторена. Сега трябва да помислим как да я поправим.
По-спокойният му тон накара и сержанта да се отпусне. С не толкова враждебен глас той попита:
— Значи досега Трал не е знаел как изглежда?
— Дори не се досещаше. Нямаше огледала. Нямаше неподвижни водни повърхности. Втълпено му беше, че орките са отрепки, което всъщност е вярно, и че му е позволено да живее, само защото печеля пари от него.
Всеки от мъжете потъна в собствените си мисли и в стаята се възцари тишина. Сержантът почеса замислено червената си брада и заяви:
— И така, той вече знае какъв е собственият му външен вид. И какво от това? Това, че е роден орк, не означава, че от него не би могло да излезе нищо повече от безмозъчен звяр. И всъщност той не е такъв. Ако го насърчавате да мисли за себе си като за по-близък до хората…
Чувайки тези думи, Блакмуър побесня отново.
— Той не е човек! — избухна благородникът. — Той е звяр! Не искам да си въобразява, че просто е един пораснал малко повече зеленокож човек!
— Ще ме прощавате, сър — отвърна сержантът през стиснатите си зъби, — но тогава какво искате да мисли той за себе си?
Блакмуър нямаше готов отговор на този въпрос. Наистина не знаеше и дори не се беше замислял върху това.
А всичко му бе изглеждало толкова просто, когато бе намерил оркското бебе. Идеята му беше да го отгледа като роб, да го обучи да се бие, да му втълпи, че хората са господари и след това да го постави начело на войска, съставена от орките в лагерите, и да атакува Алианса. С Трал, командващ армия от зеленокожи зверове, Блакмуър щеше да притежава мощ, надвишаваща дори най-смелите му фантазии.