Но нещата не се развиваха добре засега. Дълбоко в себе си той разбираше, че сержантът бе прав в някои отношения. Трал трябваше да бъде научен как мислят и разсъждават хората, защото това знание щеше да му потрябва, за да стане повелител на звероподобните орки. И все пак, ако опиташе властта, дали нямаше да се разбунтува? На роба непрекъснато трябваше да му бъде напомняно за неговото безправно положение и за низшия му произход. Трябваше! В името на Светлината, кое беше правилното решение? Как да се отнася с това същество, за да създаде от него бъдещ военачалник, без то да заподозре, че е нещо повече от обикновен гладиатор шампион?
Блакмуър пое дълбоко въздух и се изпъчи. Не можеше да си позволи да изгуби своя престиж пред този прост войник.
— Трал има нужда от напътствия и ние ще му ги осигурим — заяви лейтенантът със забележително спокойствие. — Той научи достатъчно от своите тренировки с новобранците. Време е да научи всичко за битките с хората.
— Сър, той е изключително полезен в тренировките… — започна сержантът.
— Ние унищожихме своите врагове почти до крак — отвърна Блакмуър, спомняйки си за хилядите орки, натъпкани в концентрационните лагери. — Техният водач Дуумхамър изчезна безследно и те се разпръснаха. За нас настъпват мирни времена. Вече няма нужда да обучаваме новобранците да се бият срещу орки. В каквито и битки да участват те за в бъдеще, ще бъдат срещу други хора, а не срещу чудовища.
Проклятие! Май беше прекалил с приказките. Но дори сержантът да бе усетил изплъзналата се реплика, той не го показа с нищо.
— Във време на мир мъжете се нуждаят от отдушник за своята кръвожадност — продължи лейтенантът. — Сега ще ограничим Трал до гладиаторските битки. Това ще ни напълни джобовете и ще ни затрупа със слава — Блакмуър се ухили. — Още не съм видял човека, който може да бъде равностоен противник на този орк.
Трал се извисяваше над редиците на гладиаторите и представляваше неописуема гледка. Беше достигнал пълния си ръст още много млад и през последните години бе започнал да натрупва маса върху източената си фигура. Беше най-грамадният орк, който мнозина от хората бяха виждали. Той беше господарят на арената и всички го знаеха.
Когато не се биеше, пазачите му го затваряха сам в килията, която му отесняваше с всеки изминал ден, въпреки че Блакмуър наскоро бе заповядал да го преместят на по-широко място. Сега Трал разполагаше с неголяма, закрита стая за спане и значително по-просторно помещение, в което да тренира. Тази неприветлива зала имаше решетка вместо покрив и в нея бяха складирани всякакви дървени оръжия, заедно със стария му приятел — опърпаното чучело на трола, върху което да се упражнява. Понякога нощем, когато не можеше да заспи, Трал ставаше и изливаше напрежението си върху плашилото.
Единствено книгите, които му изпращаше Тарита, със скъпоценните съобщения, скрити в тях, успяваха да разведрят малко неговите дни. Двамата си разменяха тайни послания поне веднъж седмично и младият орк често се опитваше да си представи действителността, която му описваше момичето — един свят на изкуства, на красота и приятелство. Свят с храна, която беше нещо различно от загнило месо и помия. Свят, в който, според Тарита, той също имаше своето място.
Беше прочел много книги, изпращани му от Тари, като за някои от тях Блакмуър изобщо нямаше представа. От тях беше научил, че народът на орките живее на малки групи, наречени кланове, и всеки от тях притежава свой собствен отличителен белег. Все по-често погледът му се спираше върху протритата квадратна пелена, върху която беше извезана бяла вълча глава върху синьо поле. Той бързо извръщаше очи встрани, защото не желаеше да оставя мислите си да поемат в тази посока. Какво можеше да направи? Не бе възможно просто да каже на Блакмуър, че се е уморил да бъде роб и да помоли да бъде освободен, за да може да открие своето семейство.
Да се върне при своя народ!
Тази мисъл продължаваше да го чопли.
Тарита живееше при своите хора, при майка си и баща си — Тамис и Кланиа Фокстън. Тя беше ценена и обичана. Получаваше любов и подкрепа и раздаваше щедро от тях и на Трал.
Младият орк беше благодарен за широкото й сърце, в което имаше място и за него.