Понякога се чудеше какво ли мислят за него останалите членове на фамилията Фокстън. Тари не споменаваше почти нищо за тях. Тя му беше разказвала как нейната майка Кланиа го бе откърмила със собственото си мляко, спасявайки живота му по този начин. Отначало Трал се беше трогнал, но когато бе пораснал достатъчно и беше научил повече за хората, бе осъзнал, че Кланиа беше полагала грижи за него не от любов, а защото се бе надявала да получи материални облаги от Блакмуър.
Блакмуър. Накъдето и да поемеха мислите на Трал, накрая винаги опираха в него. За кратко можеше да забрави, че е собственост на лейтенанта, особено когато пишеше на Тари и четеше нейните отговори или когато се оглеждаше за златните й къдрици сред публиката на гладиаторската арена. Можеше да потъне във вълнуващото усещане, което сержантът бе нарекъл „кръвожадност“. Но тези мигове бяха твърде краткотрайни. Когато Блакмуър идваше да го види, за да обсъдят заедно някоя военна стратегия или да поиграят на „Ястреби и зайци“, оркът не чувстваше никаква привързаност към него, нито пък можеше да твърди, че има някакво подобие на семейни отношения с човека. Когато лейтенантът беше в добро настроение, отношението му към Трал беше като на възрастен мъж към дете. Но по-често беше раздразнителен и изпълнен с ярост и тогава младият орк се чувстваше безпомощен като пеленаче. Благородникът можеше да заповяда да го набият, да го оставят без храна, да го жигосат, да го оковат във вериги или — най-лошото наказание, за което той за щастие все още не се беше досетил — да му откаже достъпа до своите книги.
Трал беше наясно, че Тари не води охолния живот на Блакмуър. Тя беше слугиня и имаше купища задължения, но поне не беше роб като него. И освен това имаше приятели, хората не я гледаха с отвращение и тя имаше своето място сред тях.
Ръката му сама посегна към синьото парче плат за повиване. В този момент чу вратата зад гърба му да изщраква. Изтърва пелената, сякаш бе докоснал нещо нечестиво.
— Хайде — подвикна един намръщен пазач и протегна оковите към него. — Време е да се биеш. Чух, че са ти намерили сериозни противници за днес — устните му се извиха в крива усмивка и оголиха кафяви зъби. — А пък господарят Блакмуър е готов да ти одере кожата, ако не спечелиш.
Пет
Беше изминало повече от десетилетие, откакто лейтенант Блакмуър беше открил оркското бебе и бе свързал с него мечтите си за богатство.
Това бяха успешни и щастливи години за господаря на Трал. Еделас Блакмуър, някога лейтенант, а сега генерал-лейтенант, бе изтърпял доста подигравки за своя „домашен орк“, когато го беше довел в Дърнхолд. В началото бе имало моменти на съмнение дали набръчканото малко пеленаче ще оцелее. Благословени да са напращелите от мляко гърди на „господарката“ Фокстън. Блакмуър въобще не беше успял да проумее как така едно човешко същество бе пожелало да откърми орк. Предложението на неговия слуга Тамис беше засилило презрението му към цялото им семейство, но в същото време бе спасило скъпоценния му проект. Затова Блакмуър не се беше поскъпил да ги отрупа с дрънкулки и храна и дори бе осигурил обучение на тяхното момиче.
Днешният ден беше ясен и топъл, но не прекалено горещ — идеалното време за бой. Навесът, украсен в неговите цветове — червено и златно, осигуряваше приятна сянка. Най-различни шарени знамена се полюшваха от лекия ветрец. До ушите на благородника достигаха музика и смях. Аромат на зрели плодове, пресен хляб и печено месо дразнеха приятно неговото обоняние.
Тълпата очакваше предстоящото забавление и вдигаше весела олелия. След битките, настроението на някои от хората, загубили своите облози, щеше да помръкне, но засега всички бяха щастливи и изпълнени с нетърпение.
До Блакмуър, излегнат в своя стол, дремеше и тихичко похъркваше лорд Карамин Лангстън, младото протеже на генерала. Юношата имаше гъста кестенява коса и кафяви очи, силно мускулесто тяло и ленива усмивка. Той бе напълно предан на своя командир и беше единственият човек, с когото Блакмуър бе споделил върховната си мечта. Макар и много по-млад, Лангстън споделяше както идеалите, така и липсата на скрупули, присъща на неговия патрон. Двамата си пасваха напълно.
Блакмуър се пресегна и си откъсна ново парче от печената патица, сервирана до него. За да прокара месото, отпи глътка от своя бокал с вино — червено като кръвта, която скоро щеше да се лее по арената.
Животът беше хубав и ставаше все по-щедър към него след всяка поредна схватка, в която побеждаваше Трал. След всеки двубой Блакмуър си тръгваше с още по-натежала кесия. Неговият „домашен орк“, заради когото някога го бяха подигравали в крепостта, сега беше източник на гордост.